Искам да се губя в перфектния ти образ. Искам и да те усетя... теб и всичките ти превъплъщения. Мечтая просто да се взирам в необятността ти, която е неизмерима. Обичам, когато забравям, че съществувам. Обичам това чувство, защото ти ми го даваш.

 Липсва ми всичко, към което ти принадлежиш – света, хоризонта със залеза, облачното небе... Причината за усещаното отсъствие е следната – аз принадлежа(х) към същото.

 Помня колко много ме обичаше сутрин... Толкова, че винаги ме събуждаше доволно и с разлята, солена усмивка... почти виновно... В главата ми изплуват спомените, които създавахме заедно. Помниш ли? Аз бях в теб, а ти винаги присъстваш(е) в мен.

 Сега обаче си далече. И разстоянието означава промени.

 Те, от своя страна, ме заливат. Понякога дори се давя в тях. Не ги харесвам, защото не ми дават възможност да не реагирам.

 Възможност, която ти ми подаряваше. Без да искаш нещо в замяна. Може би несъзнателно съм ти се отплащала...(?) Харесвали са ти моите замислени погледи, не толкова смислените снимки и опасенията, които таях цялото това време... опасенията, че ще те загубя.

 Отново говоря само аз. А ти просто стоиш там. Думите сякаш те заобикалят... и е невъзможно. Необятността ти – тя е неизмерима...

 Нищо. Ще продължавам да ти споделям мисли. Не очаквам да ми отговаряш. Но дано поне ме слушаш.

 Слушаш ли ме, море?