Вървя си аз разсеяно из улиците на едно градче и какъвто съм си заплеснат, без да се усетя, се озовавам на площад, където се води някаква престрелка.
Пооглеждам се и разбирам, че тук снимат епизод от филм-екшън. Забелязвам, че когато попаднат под обстрел, артистите изричат някакви думи, при което за секунди стават неуязвими. Виждам как телата им се огъват под напора на куршумите, но те само едвам забележимо се усмихват. Докато се чудя какво става, от близкото прикритие един тях отчаяно ми маха с ръка да се прибера на безопасно място до него. Виждайки, че не загрявам, той изтичва до мен и извиква: "Казвам вълшебните думи за Весо." В този момент осъзнавам, че около нас летят истински куршуми и всеки миг може да ми е последен. Както и да е, добрахме се до укритието, но човекът си рискува живота, за да ме спаси. Сне вълшебната защита от себе си заради мен. Даже и не каза точно какви са тези вълшебни думи, за да не ги чуя, но имаше резултат. Че като го почвам:
- Абе вие луди ли сте? Какъв е тоя екшън с истински куршуми! Отцепление на площада поне да бяхте направили.
- Има табели. - отговаря ми артистът. - Ама като не гледаш...
- Добре, но защо все пак с истински куршуми?- питам го.
- Такава е уговорката за участие. Всичко да е истинско. Така е според сценариста и режисьора.
Усещайки, че го гледам с недоумение, човекът започва да ми обяснява:
- Това е като Вярата - този невидим духовен хляб, който Господ внимателно поставял върху масата, застлана с чиста бяла покривка, обръщайки се към всички с ясен глас:
- Моля, който желае, нека си вземе.
Тогава невярващите отвръщали:
- Ами то нищо не се вижда на масата. А... а тук има някакъв номер за наивници. Няма да посегнем, за да не ни се смеят другите.
Вярващите пък казвали:
- Благодаря ти, Господи. И ние не виждаме, но ти вярваме. Ние също няма да посегнем, за да не би тези след нас да си помислят, че не е останало за тях.
Какъв парадокс. Те всъщност взели без да посегнат. А може би дали...
Имало и такива, които слушайки и двете страни, поглеждали от време на време към масата си мислели:
- Абе може и да има нещо. Кой знае?
Докато ми обясняваше, то снимането на епизода свършило. Забелязвам как артистите и от двата отбора са се събрали около нас, гледат ни уморено и усмихнато с този особен поглед в очите, като че ли искаха да кажат: "Ами дочети си сам бе, Весо."
Е, не можах да разбера всичко, но поне срещнах истински приятели и остана един добър спомен.
П.П. Разказът е написан послучай празника Вяра, Надежда и Любов.
© Веселин Бенчев Todos los derechos reservados
Поздрави!