18. Чарли

       Слънцето след малко ще изгрее. Небето порозовя и скоро огненочервеният диск ще изплува бавно от морето. Седя на поляната пред моята къщица и чакам изгрева. Кучето ми Чарли седи до мене. Поглежда ме и разлюлява тревата с опашката си. Обича сутрин да посрещаме слънцето заедно. Няма хора наоколо. Не са ни притрябвали хората, те ще ни донесат само болка и страдания, ние двамата си живеем спокойно без тях.

       Слънцето показва огненото си чело над водата. Полъхва ни морският бриз с дъх на водорасли. Лягам на тревата и затварям очи. Изведнъж въздухът натежава. Мирисът на водорасли и море е отлетял. Мирише на болница. Ох, заспала съм и отново ме връхлита онзи кошмарен сън. Намирам се в някаква болнична стая, майка ми лежи на леглото до прозореца. Зная, че тя скоро ще умре, а не мога да я спася. „Аз не съм героиня” – прошепва майка ми с последни сили. Въздухът в стаята става все по-тежък, задушавам се. Трябва да се събудя, този кошмар иска да ме убие, трябва да се върна в реалността...

       Отварям очи и поглеждам към слънцето. То вече се е издигнало над хоризонта и е постлало по водата широка златиста пътека. Сякаш ме кани да тръгна по нея. Двамата с Чарли се спускаме към  брега. Плажът е безлюден. Изглежда, снощи е имало вълнение. Сега морето е притихнало, но е оставило широка, гладка ивица мокър пясък. Само чайките са минали по нея. Следите им приличат на цветчета. Хвърлям дрехите си на пясъка и влизам в морето. Чарли се колебае. Тъпче притеснено с лапи по мокрия пясък. Викам го и той неохотно влиза във водата. Двамата плуваме дълго. Чарли не си пада много по плуването, но се чувства длъжен да ме придружава. Една медуза се приближава към нас, за да ни пожелае добро утро. Погалвам я по гладкото, прозрачно чадърче, тя приветливо ни маха с грациозните си пипала и се отдалечава. Обръщам се към брега и виждам нашата къщурка, огряна от слънцето. „Да се връщаме, Чарли, сигурно вече си огладнял.” Той само това чака, започва бързо да плува към брега, излиза преди мене и дълго тръска козината си сред облак от воден прах...

       Защо спя на плажа? Нали трябваше да се върнем вкъщи, за да нахраня Чарли? Боже Господи, не съм на плажа, пак съм в болницата! Само че стаята е друга, а аз лежа в болнично легло. Сънувам ли? Баща ми се е надвесил над мене.

       – Добро утро!

       – Тате, сънувам ли? Къде сме?

       – В болницата, момичето ми.

       Той ме гали по главата и слага ръка на челото ми.

       – Защо съм тук? Какво стана?

       – Загуби съзнание на гробищата по време на погребението, мила. Много ме уплаши...

       – Да, погребението... Кога беше то?

       – Вчера.

       – Значи онова е било сън...

       Баща ми ме гледа учудено.

       – Кое онова, Марина? Не те разбирам.

       – Нищо, друг път ще ти разкажа. Болна ли съм, тате?

       – Не си болна, само си много изтощена. Лекарите настояха да останеш в болницата през нощта. Дадоха ти някакво лекарство и ти спа дълбоко цяла нощ. След малко ще дойде доктор Симов да те види и ще си ходим.

       Обядваме с баща ми в ресторанта в Градската градина. Поръчал ми е пилешка супа. Откога не съм яла пилешка супа! Вкусна е, почти като мамината. А мама си отиде. Сега какво ще правя? И как мога да ям, когато майка ми вече я няма!

       Баща ми, сякаш прочел мислите ми, ме поглежда загрижено.

       – Сега трябва да се храниш добре, за да се възстановиш.

       – Много ми липсва, тате! Не зная как ще живея нататък без нея.

       – Живее се, мила. С болка, с мъчително усещане за празнота, със спомени, но се живее. Аз съм до тебе. Ще ми споделяш, когато ти е тежко. Вече ще живеем заедно и ще си говорим за много неща.

       – Къде ще живеем?

       – Как къде, у нас във Варна.

       Ето нещо, за което не бях се замислила. Сега как да обясня на баща си, че не съм готова за такава промяна...

       – Ама аз няма да живея постоянно във Варна. Ще идвам през ваканциите, както досега.

       – Ти чуваш ли се какво говориш? Довечера заминаваме.

       – Тате, аз живея тук. Не мога да оставя всичко и да си тръгна. Трябва да ме разбереш! Тук е домът ми, тук са приятелите ми, училището... От първо отделение уча в това училище. Остава ми последна година, за да завърша. Може да ти се стори странно, но го обичам това проклето училище.  

       – Искаш да ми кажеш, че обичаш училището си повече от мене? Браво, това не го очаквах!

       – Стига, тате, знаеш, че те обичам. Ох, как да ти обясня! Имам чувството, че изоставям мама и баба Катина...

       – Марина, разбери: нямаш право да живееш сама, още си непълнолетна. А те винаги ще бъдат с тебе, дори да отидеш на Северния полюс. Ние няма да отпътуваме за Северния полюс, нали? На един час път сме оттук. Ще си идваш, когато пожелаеш. Този въпрос е приключен, няма да го обсъждаме повече. Като споменахме Северния полюс, искаш ли сладолед за десерт?

       Мълчаливо си довършваме обяда. Баща ми дава знак на сервитьора, че иска да плати сметката, поглежда ме и нехайно подхвърля:

       – Сигурно и Чарли вече се е затъжил за мене.

       – Какво, какво каза?

       – Ами да, имаме си куче във Варна. Една нощ ме събуди жално, но непрестанно скимтене. Излязох на двора и го видях. Беше съвсем мъничък и безпомощен. Дожаля ми и го прибрах. Той поотрасна и вече го извеждам на каишка. Като тръгвах, поръчах на леля ти да се отбива у нас и да го храни, но тя не обича кучета. И той не я харесва много. Дано да е оцелял!

       – Тате, да ставаме вече. Трябва да си приготвя багажа.

       Събрах нещата си в два куфара и една чанта. След това отидох у Росен. Поръчах му да наглежда дома ни и му оставих ключ за входната врата. Стела се приготви да плаче, брадичката ѝ се разтрепери, но я успокоих, че ще си идвам често. Искаше ми се да изтичам до Недка, за да се сбогуваме, но се отказах. Представих си как по улицата ще ме спират разни хора, ще ме гледат тъжно, ще ми шепнат: „Моите съболезнования!”, а аз ще се чудя какво да им отговоря.

       Фахри дойде да ни помогне за багажа. На автогарата, преди да се кача в автобуса, му протегнах двете си ръце и той ги улови.

       – Фахри, благодаря ти!

       – За какво?

       – За всичко. За това, че винаги беше до мене, откакто се помня. Че ме носеше на ръце, когато заспивах на дивана в сал-а-манже. Че ме водеше у вас да си играем с Джемиле. Че ми направи гумена топка и ме научи да я ритам. Че се грижеше за мама в болницата...

       – Стига, Марина, какво толкова съм направил. Хайде, качвай се, че автобусът ще тръгне без тебе.

       Качих се, автобусът потегли, а на автогарата остана една безценна частица от моето детство, която се казваше Фахри.