30 may 2019, 22:16

 Вълшебният пръстен (5) 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
1119 4 11
Произведение от няколко части « към първа част
8 мин за четене

 

5. Помилваният

 

       – Защо не ми каза, че баща ми е излязъл от затвора?

       Майка ми е в кухнята. Права до масата, реже зеленчуци върху голяма дъска. Тя оставя ножа, присяда на близкия стол и се оглежда.

       – Къде са ми цигарите?

       – На масата пред тебе. Защо не ми каза?

       – Ами... щях да ти кажа, търсех удобен момент...

       – Видяхте ли се?

       – Да, за малко. Той дойде да си вземе някои неща...

       – Кога ще се прибере?

       – Виж сега, той няма да живее тук, а във Варна – и тя бързо отклонява разговора в друга посока. – Издадоха указ за помилване на затворници. Освободили са го, но са го включили в бригадирското движение в Хаинбоаз.

       Не питам какво значи указ, какво е това бригадирско движение и къде се намира Хаинбоаз. Интересува ме само едно:

       – Защо не поиска да ме види?

       – Не изглеждаше много добре, не искаше да го виждаш така... Каза, че при първа възможност ще дойде да те види. И стига си ме разпитвала – майка ми повишава тон. –И без това ми е трудно. Върви на двора да си играеш.

       Излизам на двора и тръгвам към градината. Там Сандо подрязва розите и ги подготвя за зимата.

       – Напролет ще бъдат още по-красиви – усмихва ми се той. – И всичко ще бъде наред.

*

       Първата възможност да се видя с баща си дойде след половин година. Вече бях загубила надежда, че ще се появи. Дори започнах да забравям как изглежда. Понякога се опитвах да си го представя, затварях очи и се напрягах, но въображението ми с мъка раждаше някаква мъглява фигура с размити черти на лицето. Страхувах се, че ако го видя, няма да го позная. Обаче съм се лъгала.

       Беше се запролетило и отново можехме да играем в училищния двор. Този ден Недка беше болна и отсъстваше от училище. Няколко момичета скачаха на въже, но аз не си носех въженцето и отидох да видя на какво играят момчетата. Те ритаха парцалена топка на игрището в дъното на училищния двор.

       – Имам гумена топка – провикнах се аз.

       – Уха! Донеси я де! – каза Борко от нашето отделение.

       – Ще я донеса, но ще играя с вас.

       Фахри ми беше издялал топка от голямо, плътно парче черен каучук и понякога я  ритахме с него на двора. Донесох топката и се  включих в отбора на Борко. Не ми спореше играта, не бях играла досега в отбор, но момчетата ме търпяха заради топката. В един момент я ритнах силно и тя полетя към оградата. И тогава го видях. Един мъж стоеше отвън зад оградата, гледаше ме и се усмихваше. Беше баща ми. Отслабнал, поостарял, с прошарена коса, но той! Затичах се към него, хванах с ръце железните пръчки на оградата и изведнъж всички думи се изпариха от главата ми. Само стоях и го гледах. Трябваше да му кажа нещо, но не знаех какво.

       – Много си пораснала – каза баща ми. – Хайде стига сме се гледали през тези решетки, навяват ми лоши спомени. Иди да се измиеш и да се преоблечеш. Цялата си в прахоляк. Ще те чакам в сладкарницата на площада.

 

       Седим с баща ми в сладкарницата на маса до прозореца. Загребвам с лъжичката късче от тортата пред мене, поднасям я към устата си, но бързо я връщам обратно в чинийката, защото усещам, че ми се доплаква. Какво правим в тази сладкарница, сред чужди хора, защо не сме си у дома, той ще си отиде и кой знае дали ще се появи отново... Плачът напира в гърлото ми и очите ми се замъгляват.  

       – Ей, ей, само това остава – да ми се разревеш тук пред хората. Трябва да сме силни! Знаеш ли колко деца останаха без бащи?

        – Защо толкова време не ми се обади? Не искаше ли да ме видиш? – питам го с треперлив глас.

       – А ти откъде си сигурна, че не съм те виждал? Кое беше най-красивото първолаче на тържеството за първия учебен ден? И кое първолаче носеше тиролски костюм със зелено елече?

       – Ти си бил, знаех си!

       – А тази зима, като се биехте със снежни топки, на един малчуган му потече кръв от носа и ти му даде кърпичката си да се избърше.

       – Да, на Пламен. Гледал си ме! Къде беше? Защо не дойде при мене?

       – Защо, защо... Някои неща не могат да се обяснят с думи. Може би по-късно, след време. Каквото било – било! Я по-добре ми разкажи ти защо не играеш с момичетата, а риташ топка с момчетата.

       – А, играя с момичетата, днес за първи път бях с момчетата, но ми хареса – усмихвам се през сълзи. – И пак ще играя с тях. Те ме искат, защото имам гумена топка.

       – Не бива да злоупотребяваш с това. През лятото ще те науча как се играе футбол.

       – Ама през лятото заедно ли ще бъдем?

       – Да, вече се договорихме с баба ти през ваканциите да идваш при мене. Така че цяло лято ще бъдем заедно. Надявам се дотогава да си намеря работа близо до Варна.

       – Като адвокат ли?

       – Е, не... Засега съм общ работник.

       Някакво странно спокойствие ме обзема. Изведнъж цялата мътилка в главата ми, забъркана от страхове, притеснения и въпроси без отговори, се избистря и се подрежда в ясна картина. Имам баща, който ме обича. Той няма повече да изчезва и аз ще ходя при него във Варна. С майка ми вече са разделени, но може пък някой ден да се съберат отново...

       – Тате, какво работихте на Хаинбоаз?

       – Това вече е мъжки разговор – смее се баща ми. – Хаинбоаз е проход в Стара планина. Разбивахме скалите с кирки, за да го разширим.

       – На един кинопреглед показаха бригадирите на Хаинбоаз и там говореха, че е младежко доброволно движение.

       – Да, повечето бяха млади хора, но имаше и такива като мене. И да знаеш, че изобщо не се давах на младежите. Всеки ден си преизпълнявах нормата.

       – Трудно ли ти беше?

       – Какво да ти кажа, след три години в затвора Хаинбоаз ми изглеждаше райско място.

       Навън се свечерява. Излизаме от сладкарницата.

       – Сега какво ще правим? – питам и вече не очаквам да каже: Отиваме си вкъщи.

       – Сега ще ме изпратиш до автогарата. И ще броим дните до лятото.

       – Тате, хайде да не вървим по главната улица – дърпам го за ръкава на сакото.

       – Защо?

       – Ще трябва да минем покрай милицията и може пак да те арестуват.

       – Не, момичето ми. Ще минем по главната улица с гордо вдигнати глави. И няма да се страхуваме от нищо.

       И ето че двамата, хванати за ръце, крачим по главната улица. Вечерта се спуска над града и улицата е оживена. Вдигам поглед към баща си: той върви с изправени рамене и гледа някъде напред, над главите на минувачите. Може би иска да спести неудобството на някои хора, които ще се престорят, че не го забелязват. Живял е десет години в този град, има много приятели и познати, но никой не идва да му подаде ръка...

» следваща част...

© Jereena Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря ти, SMooth! Дано да не те разочаровам
  • Хубаво послание носи тази част!
  • Силвия, Коста, Мариана, Лина-Светлана, благодаря ви! Марко, помагаш ми да се чувствам уютно тук, благодаря ти!
  • Очаквам следващата част. Поздрави!
  • ( Джерина)....Върнах се в играта .
    Ти никога не си я напускала, Джерина. Тук си в храма на културата, обградена с приятели. Талантливите хора сте много чувствителни, за това, първо брой до двадесет и пет, успокой се и после вземай решение . Всички са на твоя страна.
  • Страхотно,и аз съм в очакване.
  • Чета с интерес, отново силна част. Чакам да разгърна на следващата страница.
  • Благодаря, Паднал ангел! Благодаря, Стойчо! Благодаря, Марко! Благодаря, Росе! Върнах се в играта
  • Правдиво и вълнуващо... Поздравления и за тази част, Джерина!
    С нетърпение чакам следващата.
  • Отново отличен !
  • Е,все пак, ето, че отново продължава сагата на едно дете...
    Дано скоро излезе и следващата част!
    Поздравления!
Propuestas
: ??:??