Нежният ветрец поклащаше тръстиките край реката. Ромонът на водата пригласяше на пойните птици наоколо. Тясната утъпкана пътечка следваше извивките на брега сред полянки пълни с диви цветя, чиито имена Марина не знаеше - бели, жълти, сини и лилави. На отсрещния бряг, неподвижна като статуя, една чапла чакаше някоя малка рибка да се приближи.
Надолу по пътечката до самия бряг имаше плачеща върба. Марина се усмихна и се затича към дървото. Беше точно като на старата снимка на прабаба ѝ от място, което някога се е наричало България. Беше много красива снимка - клоните на дървото почти докосваха водата на тамошната река, точно като тук. Младата жена в пъстра носия с тежка шевица носеше върбова коронка.
Марина се пресегна, отчупи едно клонче и го сви на кръгче. Никога преди не беше носила коронка като на прабаба си, но знаеше, че някога е било важен обичай. Накрая момичетата май хвърляли коронките в реката, но не си спомняше защо.
Както се беше заплеснала да си играе с дървото, за малко да ...