Нежният ветрец поклащаше тръстиките край реката. Ромонът на водата пригласяше на пойните птици наоколо. Тясната утъпкана пътечка следваше извивките на брега сред полянки пълни с диви цветя, чиито имена Марина не знаеше - бели, жълти, сини и лилави. На отсрещния бряг, неподвижна като статуя, една чапла чакаше някоя малка рибка да се приближи.

Надолу по пътечката до самия бряг имаше плачеща върба. Марина се усмихна и се затича към дървото. Беше точно като на старата снимка на прабаба ѝ от място, което някога се е наричало България. Беше много красива снимка - клоните на дървото почти докосваха водата на тамошната река, точно като тук. Младата жена в пъстра носия с тежка шевица носеше върбова коронка.

Марина се пресегна, отчупи едно клонче и го сви на кръгче. Никога преди не беше носила коронка като на прабаба си, но знаеше, че някога е било важен обичай. Накрая момичетата май хвърляли коронките в реката, но не си спомняше защо.

Както се беше заплеснала да си играе с дървото, за малко да не забележи въдицата до ствола. Какво необичайно решение - явно от нея се очакваше да лови риба. Преди хората използвали рибата за храна, но се е считало и за развлечение да се ходи на риболов. На нея не ѝ звучеше много забавно, но какво пък - нямаше нищо против да поседи под върбата. 

Метна въдицата и зачака заслушана в ромона на водата и шумоленето на вятъра в клоните. Опиваше се от отблясъците на слънцето по камъчетата на дъното и следеше полета на водните кончета, затова късно забеляза, че нещо се беше хванало на въдицата и дърпаше плувката.

Не беше голяма риба, всъщност беше съвсем дребничка, но беше златна на цвят и ... взе че проговори:

- Пусни ме! Аз съм златна рибка! Ако ме пуснеш, ще ти изпълня едно желание.

Марина се ухили. Ама че щуротия!

- Добре, става! Искам върба.

- Върба? Като тази тука, под която седиш?

- Да, точно такава. Същата.

- Ама сигурна ли си? Аз съм златна рибка и... 

- Да, да, искам върба!

Втора върба се появи до първата на брега и Марина пусна рибката. После се изправи и каза:

-Спри програмата.

Върбовата коронка на главата ѝ изчезна заедно с цялата сцена, останаха само стени разчертани на квадрати. Какво странно да си пожелае върба, щом всички растения на борда бяха планктон? 

Програмата беше повече от отлична като домашно по холодек програмиране. Дали дъщеря ѝ също беше разглеждала старите семейни снимки и се беше вдъхновила от портрета на прапрабаба си или пък просто беше нормално да растат върби край реките на Земята и затова дървото беше приело тази форма?

Дали на Севда 3, където щяха да стигнат след 53 години, също щеше да има дървета?