Върви народе възродени

       –  Мъжо, виж! – жена ми държеше една малка снимка от младите ми години. Показа ми я, усмихна се някак си загадъчно и отново се вторачи в нея. Очите й блестяха странно, а аз усетих, че ме облива топла вълна както едно време. – Колко си бил хубав! –  някак си чистосърдечно като на себе си  каза тя.

       –  Я да видя! Аха!...

       Спомних си манифестацията за 24 май 1970 година, строен, напет, млад, хубав второкурсник в техникума. От три дни в главата ми звучеше песента ,,Върви, народе възродени” и плющяха  знамена с ликовете на двамата братя просветители.

       – Строй се по блокове! Къде са отговорниците? Защо се мотаете? Като стигнете до мавзолея, усмихвате се широко, размахвате знаменцата и викате колкото ви глас държи – ура!  И да гледате към мавзолея, не на обратната страна! – държаха някакви листове организаторите на манифестацията, щураха се насам-натам и ни строяваха още пред ЦУМ.

       Там я видях, беше на първата редица с другите момичета. Една такава слабичка, с изпъкнали колене, с черни копринени шорти набрани като буфан ръкав с ластик от долния край. Бялата  блузка и едва очертаващите се като праскови малки гърди ме накараха да извикам изведнъж   – ураа!

       – Какво става бе, момче? –  дотичаха двама организатори при мен. – Не разбра ли, че трябва да викаш пред мавзолея на първия? Какво си се развикал сега?

     Но те не знаеха какво ми е в душата. Любовта като птичка се загнезди в нея и искаше да излезе на вън и да крещи:

       – Обичам те, обичам те!...

       – Мила!  – обърнах се към жена ми.  – Ако до мен тогава стоеше Ален Делон (зная слабостта ù към него), кой щеше да избереш?

       Замълча ?!…

       Блоковете тръгнаха. ,,Върви, народе възродени” излезе от главата ми и зазвуча над целия площад, над целия град и над целия свят. В този момент мислите ми бяха само в черните шорти набрани от долу с ластик и малките гърди като праскови. Чудех се дали бяха точно колкото шепата ми? Стигнахме пред мавзолея. Всички викаха – ура, аз виках, обичам те! И си мислех, че тя ме чува…

       Жена ми целуна снимката. Мислех си:

      – Мен ли целува или някогашните си спомени и любов? Има ли значение, беше толкова хубаво време тогава, защото бяхме млади и ни растяха крила.

      –  Скъпа, не можеш ли да целунеш мен, та целуваш снимката?

       – Избърши си устата, само трохи е! – ми каза троснато тя.

      Да, времената се менят. Някога бях хубав, а сега трохи съм имал по устата. Спестих и това язвително подмятане, като си го помислих на ум.

      –  Погледни! – показа ми тя снимката

      Действително бях толкова млад и хубав, че ми идваше сам да се целуна.

      Всичко след тази манифестация в живота ми се променяше толкова бързо, но в главата ми не престана да звучи песента ,,Върви, народе възродени” Ходих на психиатър заради песента, а той ми каза, че това било носталгия по нещо си там…

      Като се размислих стигнах до извода, че любовта е най-голямата носталгия у човека. Затова, ако  звучи някаква песен в главата ви, оставете я да си звучи, тя не пречи, само връща спомена.

Автор: Георги Стойков