Изобщо не разбрах как стана.
Може би защото се бях разсеяла – говорех по телефона. Може би защото беше дъждовно и видимостта не беше добра, а пътят – хлъзгав. Може би бях превишила скоростта, защото по принцип съм малко нервна, когато шофирам.
Усетих само силния удар отпред и последното, което видях, беше смешно изплезената маймунка на огледалото.
Когато се събудих, бях на легло в болнична стая, обградена с апаратура. Изглежда състоянието ми беше тежко, мина ми през ума, до каква ли степен?
Вратата се отвори и видях да влиза майка ми, придружена от една сестра. Приседна до мен, цялата трепереше, ръката ù, която хвана моята, беше ледена.
 - Дали ме чува? – попита тихо.
 - Не мисля – отговори сестрата – Няма промяна след операцията, вече седми ден е така. Но може би усеща присъствието Ви.
Майка погали ръката ми.
 - А дали... има ли шанс да се събуди изобщо? Лекарят не ми даде голяма надежда...
 - Вижте, госпожо, ставали сме свидетели на какво ли не! Но нейното състояние наистина е много тежко!
Не, исках да им кажа, имате грешка. Вече съм будна, чувам ви и ви виждам. Напрегнах всичките си сили да помръдна поне мускулче, поне с очи да им покажа, да мигна поне, но не успях.
Майка постоя, поговори ми ласкаво, целуна ме и си тръгна.
„Все ще разберат” – помислих си, при цялата тая машинария наоколо. И се опитах да подредя мислите си, да си припомня точно какво се беше случило.
Пътуването, дъжда, колата... Спомних си, че бях разстроена. А, да, преди време бях съкратена от фирмата. Много тежко го преживях, защото обичах работата си. Но при последните съкращения аз бях първата.
И подозирах, че ще стане така, шефът ми беше намекнал, че не съм достатъчно отзивчива, но не бях в състояние да му предоставя желаното. Така и не се научих да правя компромиси със себе си, дори и животът ми да зависеше от това.
Започнах да търся нови възможности и за мой късмет една приятелка ми каза, че при тях след броени дни ще се провежда интервю за работа, която е точно по моята специалност. Уредих всички документи и тръгнах с колата. Да, точно онази сутрин се случи, реших да ù звънна малко преди да пристигна в службата ù и тогава разбрах това, което всъщност толкова ме разстрои. Мястото вече било заето, а тя предния ден се опитала да се свърже с мен, но не успяла и затова позвънила на мъжа ми.
- Обеща да ти предаде! – разстрои се и приятелката ми – А му казах колко е важно!
Но той просто беше пропуснал да ми каже. Както преди време беше пропуснал да ми каже и за любовницата си. Но пък когато нещата излязоха наяве, не пропусна да ми каже, че е по-добре да се разделим като цивилизовани хора. Ами да, разводът е измислен именно заради такива като нас.
Само че приятелката ми още не беше в течение на нещата. То и за мен си беше още новост...
Така че май беше права сестрата, когато каза на майка, че е възможно да не се събудя изобщо. Защо да го правя? Може би точно това е начинът да се измъкна безболезнено от този живот, ей така, на пръсти, просто докато спя.
В стаята влетяха две сестри и се засуетиха край мен.
 - Погледни, изпускаме я! – посочи едната нещо на екрана до мен – Тичай за доктора!
Заобиколи ме цяло ято от хора в бели престилки. Не знам какво правеха, не ме интересуваше, нито пък вече чувах какво говореха. Определено бяха разтревожени, за разлика от мен. Вече си представях блаженството на пълния покой, безкрайното спокойствие от липсата на каквито и да е мисли и тревоги.
И тогава чух как една сестра каза:
 - Каква трагедия... а бебето е още живо...
Сякаш нещо ме разтърси, но не беше от сърдечната стимулация, която ми правеха.
Бебето! О, господи, ами да, нали малко след горчивата вест, че се развеждаме, разбрах, че съм бременна! Тогава наистина ми минаха самоубийствени мисли, макар да чаках това дете повече от всичко, защото няколко години все не се получаваше. Но мечтаех да го отгледам с любимия човек до себе си, а него вече го нямаше.
Само че сега, ей така, докато лежах мъртва, изведнъж проумях, че това е, заради което си струва да се вкопча в живота, тази малка искрица живот в мен не трябваше да бъде погубена. И се помолих, за първи път от много време насам, с цялото си същество, с всичко, което все още бе останало в мен и ме караше да чувствам, да искам, да обичам! И усетих как всяка клетка в мен се изпълва с топлина, усетих я като живо същество, което се разтвори в мен и ми даде сили.
 - Невероятно! – чух развълнувани гласове наоколо – Това е възкресение! Сърцето ù беше спряло...
Лекарят се наведе над мен и ми каза:
 - Добре дошла! – и ми се усмихна – Току що стана чудо, ти възкръсна.
Усмихнах му се в отговор и си помислих: ”О, да! Наистина възкръснах!”