ВЪЗКРЪСНАЛИ ДЕМОНИ

- Довиждане, мамо! - каза къдрокосото усмихнато момиченце. - Исками се днес да ми доведеш някое детенце, с което да си поиграя - продължи то, стоейки до блиндираната врата на апартамента. Усмивката започна да слиза от лицето му и в очите му блеснаха сълзи.

- Добре, мила, ще се постарая - отвърна жена на около 40 г. - Хайде сега бъди послушно дете, заключи се, не отваряй на непознати и намери с какво да се занимаваш, докато се прибера от работа. Обядът ти е в хладилника, притопли го на микровълновата и докато се нахраниш и мама ще е при теб. Нали знаеш колко те обичам, съкровище, ти си на мама златото и ще направя каквото искаш от мен.

- Да. По-добре е да го направиш, защото ще отида при татко - заповедна нотка се прокрадна в гласа на 8 годишното момиченце. Изведнъж очите й станаха зли, сълзите бяха изчезнали и на тяхно място се появиха игриви пламъчета. НО това беше само за момент, то се усмихна отново и лицето му придоби ангелски вид, и добави. - Нали знаеш колко съм самотна, мамо, не мога да излизам и да играя с другите деца, нямам си никого освен теб...

- Знам, скъпа, но сега трябва да тръгвам, че в болницата ме чакат. До скоро.

- И не забравай какво ми обеща - момичето затвори вратата и се прибра в тъмният апартамент, а жената натисна копчето на асансьора и зачака търпеливо.

Навън студът я обгърна със смразяващи ръце, но тя не му обърна внимание, потъна в мисли и закрачи смело към едвам осветена спирка, от другата страна на булеварда. Беше рано сутринта, мъгла се стелеше по още сънените улици и панелни блокове, чуваха се единични шумове от двигателите на коли. Най-накрая дойде и рейса на общесвеният градски транспорт. Разсъмваше се.

Днес д-р Алексиева беше дежурна в кабинета на отделението за лечение на деца с левкемия. Тук времето минаваше по-бавно и по-спокойно, отколкото в отделението. Нямаше го цялото суетене, тичане и стрес. Неприятното беше, че повечето от малките й пациенти бяха диагностицирани с левкемия, която се обостряше и са налагаше повторната им хоспитализация. Или идваха съвсем нови и нови децича с подобни диагнози. Въпреки това тя харесваше професията си. Чувстваше се пълноценна и удовлетворена. Вярно е, че се срещаше с много мъка и болка, отсрана на родители, близки и самото дете, но тя не пестеше сили и помагаше с цялото си сърце и душа. А когато се случеше детето да се излекува, било с лекарства или операция от коварната болест, нямаше по-щаслива от нея. Радваше се заедно с родните, страдаше заедно с тях. Та децата бяха най-чистото и свято нещо, защо трябваше да са подложени на тези страдания и тя самата не можеше да си отговори на този въпрос.

В кабинета беше тихо, сестрата беше отишла да вземе нещо за закуска и кафе, понеже наближаваше сутришната им почивка. Досега имаха само 2 деца, на които състоянието им беше добро и се позволяваше домашно лечение, и майките им бяха дошли да им се изпишат лекарствата за месеца. Нямаше нови пациенти и това радваше Лиляна Алексиева. Така тя имаше възможност да помисли, да си спомни отминали и позабравени неща от живота й, да анализира нови. Харесваше такива дни. Но имаше нещо, което я тревожеше. И тя самата не можеше да определи какво точно и как я тревожеше, но чувстваше някакво напрежение, което на моменти се засилваше толкова много, че дори губеше контрол върху себе си.

Дали не беше, че още не можеше да преодолее развода с мъжа си. Или беше заради странното поведение на дъщеря й, която обичаше толкова много, че понякога си мислеше, че ще полудее от любов. Тя беше смисълът, радостта в живота й. Толкова прекрасно и талантливо дете. Танцуваше божествено, учеше 2 чужди езика - англииски и френски, ходеше на уроци по пиано. Дете мечта. Само където имаше малко странни моменти, "ето например като тази сутрин - как само й се промениха очите, като че ли започнаха да горят и този заповеден тон. Но най-плашещото беше смирението и подчинението ми. Може би защото ме е стах да не я изгубя" - разсъждаваше Лиляна почти на глас. После мислите й поеха в друга посока.

Спомни си дядо й. "Колко ли години минаха от смъртта му - 11-12. Толкова някъде". Беше доволна, че го послуша и се записа да учи медицина. Той настояваше тя да стане лекарка, може би, защото той самият е мечтал за това, но е нямал възможността. Когато избухнала Втората световна война, майка му не е позволила да заминава за Франция, където щял да учи за доктор и затова завършил Търговската Академия в Свищов. Но къщата му беше пълна с книги по анатомия, хирургия, вътрешни болести, учебници по френски. "Милият дядо дори на 80 разгръщаше любимият си учебник по френски и си припомняше думи и изрази. Дори ме научи да броя до 10 - ун, дьо, троа, катер, вен, сек... как беше после..." - нежна усмивка се появи на лиляниното лице.

После шесте години в университета по медицина и още 3 специализация. Срещата й с Боян. Раждането на Александра. Само не можеше да разбере, защо се разведоха с Боян. Толкова се обичаха, толкова се допълваха. Той беше хирург и работеше в детско отделение, но в друга болница. Имаха общи теми, идеи и цели. Имаха Александра - най-прекрасното дете на света, но нещо някъде се обърка. Кога и защо, не знаеше и не можеше да си спомни. Една част от живота й като че ли беше изтрита. Имаше непълни и неясни моменти. Но не това беше важното сега. Важното беше, че дъщеря й беше при нея, че я обичаше. А тя ще направи всичко, което би я направило щаслива.

Сестра Андонова се върна с две ароматни кафета и топли виенски кифлички. Двете хапнаха с наслада закуската и бъбреха за неангажиращи и приятни неща. Така изтече половината ден. Вече беше 1 часа и д-р Алексиева започна да се приготвя да тръгва към дома си.

Беше угрижена. И днес не изпълни даденото обещание към дъщеря си. Не водеше дете, с което да ги играе и общува. А тя имаше нужда от това. Лиляна реши да мине покрай един магазин за играчки, който беше близо до клиниката. От там купи една голяма и красива кукла за Алекс. Учудващо колко много куклата приличаше на нея - същите къдрави кестеняви коси, очи с цвят като маслини и изразително дълги мигли, нацупени устенца и чипо носле. Носейки този подарък, притеснената майка се надяваше да компенсира неизпълненото обещание...

Но явно подаръкът и гузната съвест озлобиха още повече детето. Този ден имаше много крясъци, плач и заплахи. От този ден д-р Алексиева не беше същата. Дъщеря й също.

................

- Изписваме те, това е добра новина. Ще отида да съобщя и на майка ти, която чака в коридора.

- Благодаря ви докторке - усмихнато каза, Велизар. Той беше момче на 10 години, което прекара 6 месечно лечение в клиниката, където работеше д-р Алексиева. Още от първият момент, когато го видя, тя толкова хареса момчето, което на вид изглеждаше по-малко, но по говор, и държание доста беше надраснал връсниците си. Може би страданието, което се налагаше да срещат болините деца, някак ги караше да пораснат по-бързо, правеше ги по-мъдри, по-отговорни.

- Да вече ще можеш да играеш с приятелите си. Даже може и на гости да ми дойдеш, да те запозная с моята принцеса. Тя се казва Александра и няма много приятели, и ще се радва да се запознае с нови деца, с които да общува.

- Ами става, само трябва да питам мама. А и първо искам да видя баба, дядо, моите приятели от училище...

- Разбира се.

Д-р Алексиева излезе и повика майката на Велизар. Съобщи й за изписването. Жената се разплака от радост. И в изблик на най-първичната и истинска емоция започна да я прегръща и целува.

- Благодаря ви, благодаря ви - през сълзи от щастие, сричаше тя.

...................

- Съжелявам много да ви съобщя това, но дъщеря ви почина на операционната маса. Прогнозите както знаехте не бяха добри...

- Не, ти ми я взе, ти, ти си виновна! - крещеше жена на около 30.

- Госпожо, моля ви... Направихме всичко възможно...

................

Съвещание: Завеждащият прави изказване:

Рапортна книга - Клиника за лечение на онкологични заболявания - детско отделение

В графа починали изредени десетки имена, повечето от които на деца от 5 до 12 годишна възраст. И забележете, колеги, че повечето от смъртните случаи стават по време на дежурствата на д-р Алексиева. Не знам това лоша шега на съдбата ли е. Или нашият ангел-хранител се е превърнал в демон.

Последва смях в залата. Проф. Митов винаги е имал малко особено и черно чувство за хумор, затова никой не обърна внимание на направената от него забележка. Изказвания направиха доц. Захариев и д-р Камбуров. Но сестра Ничева остана замислена и притеснена през целият ден, разсъждавайки върху не много удачният хумор на завеждащият. "Може би той е прав. Само че всички помислиха, че това е шега, но ако има нещо вярно... значи и аз съм съучасник в... какво... в предумишлени убийства... ами да... защото не съм съобщила навреме... за някои нередности и съмнетелни факти... Боже Господи!!!..."

От този ден сестра Ничева стана по-зорка и наблюдателна спрямо Лиляна Алексиева, с която работеха почти винаги в отделението.

...............

Следобедна визитация - д-р Алексиева, мс. Ничева, санитар - Блага.

- Я да видим сега термометрите на моите любими пациенти - с ведър тон д-р Алексиева подкани децата да извадят термотрите си и сестрата да отчете резултата, и да ги запише в температурните листове. - Сега следва прегледа, хайде, миличките ми, да съблечем пижамките...

Сестра Ничева гледаше и не вярваше на очите си. Толкова мила е д-р Алексива, толкова внимателна с децата. Но като че ли онази топлина и искреност бяха загубени. Беше станала някак студена, осебено през последните месеци, очите й бяха като стъклени, и цялото й поведение като че ли беше някакъв цирк, номер, но за заблуда на кого?...

- Имаме си и нов пациент. Как се казваш, миличка.

- Таня, госпожо.

- Д-р Алексиева съм аз.

- Изглеждаш уплашена, Таня, не се страхувай. Виж колко приятели ще намериш тук.

- Но аз искам при мама и тати, госпожо.

- Знам, миличка, но сега си малко болна и ще трябва да останеш тук да те лекуваме и когато оздравееш, ще отидеш при мама и тати.

- На колко години си, Таня.

- На 8, госпожо.

- Браво. Знаеш ли, и моята дъщеря е на 8, и има същите очи като твоите, казва се Алекс и ти обещавам, че като се оправиш и те изпишем, ще те запозная с нея и ще станете големи приятелки...

Сестра Ничева се сепна. "Дъщеря й, ще я запознава с нея... ами как така... Та тя е... Нали преди 7 години претърпяха автомобилна катастрофа и дъщеря й почина на място... Александра май се казваше, да... А не знам докторката да има друго дете... Господи, какво става???"

.................

Тази нощ Лиляна имаше страхотно главоболие, беше по нервна от всякога... Пак чуваше гласът на дъщеря си: "Искам Таня, искам Таня"...

На сутринта изнесоха изстиналото телце на момиченцето.

Сестра Ничева настръхна. Трябваше да вземе мерки. Остана след нощното дежурство, за да изчака завеждащият на отделението проф. Митов.

Към 8 часа професорът вече беше пред кабинета си и посрещна разтревожената жена. Покани я вътре. Там последва дълъг и напрегнат разговор, който завърши с думите:

- Не се притеснявайте повече сестра. Ще свикам лекарската комисия и ще поема нещата в свои ръце.

...............

А д-р Алексиева се прибра в мрачният си апартамент. Слънцето беше започнало да изгрява, но тя нямаше нужда да спуска дебелите плюшени завеси в спалнята си. Там и навсякъде другаде завесите стояха непрекъснато спуснати. Тя легна на огромното легло, без да си вземе душ, без дори да свали бялата си престилка и се унесе в дълбок и непробуден сън. Докато не се чу падане на тежък предмет, разхвърчаване на хиляди стъкълца, които в просъница се забиваха в тялото й... Но тя бързо се пробуди от транса и се затича към детската стая. Видя дъщеря си и още около 6-7 дечица, които явно са играели на топка, с която бяха счупили аквариума с рибките. На пода имаше вода и разпръснати парчета стъкло, водорасли и камъчета. Няколко рибки все още се мятаха в борба за живот. Лиляна не каза нищо. Отиде до банята, взе сух парцал и започна да забърсва водата и да събира стъклата. Само каза:

- Внимавайте да не се порежете.

.............

След 2 дена д-р Алексиева беше извикана в кабинета на проф. Митов.

- Настоявам още днес да отидите на психиатър Алексиева, уговорил съм час при доц. Гозманов.

- Но защо е това професоре? - разтревожено попита жената.

- Защото така съм преценил и защото така казвам. Ако откажете, още сега напишете молбата си за напускане - със заповеден и твърд тон изрече побелелият професор.

- Но на мен работата е целият ми живот...

- Затова в 11 часа имате среща с доц. Гозманов от психиатричната клиника.

..........

Така започнаха разследванията около д-р Алексиева. Тя не само се изправи пред доц. Гозманов, а пред цяла лекарска гилдия от психиатри, психолози, част от персонала от клиниката, в която тя работеше. Беше подлагана на тестове и какво ли още не. Когато за неин ужас и учудване чу шефа на комисията да произнася присъдата й:

- Шизофрения. Отнема ви се правото да практикувате лекарската професия и също така ще подлежите на разследване и от полицейските органи.

..........

Няколко месеца по-късно Лиляна Алексиева беше настанена в клиника за душевно болни на края на града. Беше обвинена в убийството на 8 деца. Но поради шизофренията я обявиха за невменяема и я изпратиха на доживотно лечение. За нея това беше по-голямо унижение, отколкото да я бяха пратили в затвора. Защото вместо тя да се грижи за пациентите, тя самата беше пациент. Всички я гледаха с подигравка, съжаление или скирита омраза. Но много скоро след като започнаха да й дават назначените лекарства на нея престана да й пука, защото беше като опиянена от силните психотропни вещества. Тя спеше през по-голямата част от денят и нощта. А когато беше будна всичко наоколо беше в мъгла и тя се луташе като в омагьосан кръг от лица, гласове и цветове - размазани, почти изтрити, но все пак живи... Страшно беше, когато спеше, защото там беше тъмно и мъртвите деца я зовяха, мразеха я, проклинаха я... "Как, как съм могла да направя такова нещо... Как като моята психика е толкова силна... или беше силна... след смъртта на Алекс, явно не е била вече... И как съм изстрила катастрофата, смърта... Може би още тогава съм започнала да се побърквам... Боже Господи, прости ми!..."

Така минаваха дните на Лиляна. Колко време беше тук, отдавна беше загубила представа. Лечението май даваше резултат, защото образите, гласовете изчезнаха. Денят й стана по-реален, а нощта по-спокойна.

Докато една нощ тя се събуди от някакъв странен шум. Беше нещо като драскане по врата. Лиляна скочи от леглото, разтърка очи, но шумът започваше да става все по-силен и натраплив. Тя се опита да отвори вратата, но безуспешно, защото за през нощта всички пациенти ги държаха заключени, за по-голяма сигурност.

- Кой, кой е там? - уплашено пипита жената. - Махай се, ти каквото и да си...

Тогава вратата се отвори сама и там стоеше дъщеря й Алексадра. Лиляна онемя.

- Здравей мамо - ехидно се усмихна момичето. - Знаеш ли, търсихте доста време, добре си се скрила тук. Но важното е, че успях да те намеря. Май не се радваш да ме видиш, както преди... Страх ли те е?... Няма нищо страшно... - гласът започна да й се променя. - Нищооо страшноооо...

Тогава Лиляна си спомни.

Спомни си катастрофата. Беше дъждовна вечер. Беше взела Алекс от урока й по пиано и двете се прибира към дома. Пееха си някаква песен в колата, смееха се, когато изневиделица изкочи някаква кола срещу тях, с включени дълги светлини, които заслепиха Лиляна. В паниката тя изтърва волана, опита се да го овладее, но не успя. Колата й се завъртя и последва силен удар в страничната мантинела. Видя как Алекс изхвърча напред и удари главата си в стъклото. Не бяха сложили предпазният колан. Това беше нейна грешка, която плати детето й.

Последваха месеци на обвинения, депресия. Разводът с мъжа й. Години на тъга... Години, в които само мислеше за вината си, за дъщеря си, как щеше да е пораснала, а те двамата с Боян - най-щасливите родители на света. Как щяха да ходят на концертите й, или да четат есетата й на английски и френски... Но заради нейната немърливост и безотговорност Алекс я нямаше... И толкова й беше сърдита, че дори и в сънищата й не се появаваше... След смъртта й, Лиляна, нито веднъж не я сънува, нито веднъж... Поне в съня й се искаше да я погали по къдравата косица, да целуне маслинените й очи, да я гушне силно и да не я пусне да си отиде... Разглеждаше снимките й, но оттам я гледаха две студени очи, пълни с обвинение, с омраза..

Докато през една поредно мъчителна и кошмарна нощ на входната врата се позвъни. Лиляна отново беше обляна в сълзи. Избърса ги и отиде да отвори, въпреки че нямаше желание да се среща с никого. Зачуди се кой може да е по това време... Може би е Боян... Тя отвори врата, пред която стоеше дъщеря й...

- Алексрандра миличка, толкова те чаках. Влизай съкровище. - Тя дори не попита, защо, как детето й е тук. Не попита защо дори след 6 години, дъщеря й си беше същото 8 годишно прекрасно момиченце. Само я прегърна за да се увери, че е истинска. Целуна я по зачервените от студа бузки и на ръце я внесе в жилището си. Не попита, защото беше забравила... ей така, изведнъж... Забрави, че детето й е мъртво, забрави, че това не е редно и странно... А може би не искаше да знае и подсъзнателно избутваше този спомен на дълбоко и на скришно... Не се зачуди дори на некролога, който стоеше на външната врата...

Оттогава тя заживя отново с дъщеря си или това, което се представяше за нейна дъщеря. Нямаше въпроси, нямаше отговори, а просто една безгранична благодарност, че тя е при нея, и я прави щаслива.

НО сега тя вече знаеше и помнеше... и я беше страх, повече от всякога. Защото това, което стоеше пред нея в този момент не беше добро. Беше зло, преобразено в такава форма, която й беше най-мила и скъпа. Тогава Лиляна не го позна, но вече го познаваше и беше решена, че няма да бъде излъгана втори път.

- Е, маменце, май вече няма нужда да се лъжем... Колкото й да сте глупави и наивни хората и понякога насила да вярвате в неща, които ви харесват, все пак понякога проявявате интуиция ли, здрав разум ли... и не можете да бъдете мамени... Искам само да ти кажа... Не си луда, не си шизофреничка, маниачка или там каквито диагнози вие хората поставяте... Просто беше използавана от злите сили... Използвана за демонично и коварно дело... Защо ти казвам това ли, защо се разкривам?... Ами защото след тази нощ ти просто няма да си жива и няма на кого да кажеш... а и да оцелееш, и да се опитваш да разказваш, кой би повярвал на пациентите в клиниката за душевно, болни, душевно луди, душевно депресирани и пр... ааа - и гласът започна да се смее... А момичето започна да придобива гигантски размери, докато главата му не опря в тавана на болничната стая... Съществото се изгърби и протегна дългите си пръсти, с остри черни нокти към сгърчената жена на пода.

- Е, маме, виж колко пораснах и то благодарение на твоите грижи и злото, което ти извърши за мен... Оставям те... Сега май е време да посетя татко...

И съществото отново придоби невиният вид на 8 годината Александра и излезе през вратата.

А на сутринта намериха изтиналото тяло на д-р Алексива, на пода на стаята й. Изкривено от гърчове, а в изцъклените й очи се четеше неописуем страх и ужас.

14 Януари 2007 г.