Посвещавам този разказ на

Филип Киркитов

( Bad2theBone ),

на когото дължа идеята да напиша разказ от избледнял сън за непознат мъж с качулка… J

Вълк

   Той тичаше бързо, тичаше със всичките си сили, а сега вече имаше доста от тях. Стъпваше тихо, едва доловимо – през годините в тази гора се беше научил да се движи бързо и безшумно. Беше задъхан, от устата му излизаше пара, но не беше уморен, а в мислите му нещо крещеше.. Крещеше и замъгляваше разума му. Това беше жаждата… Жажда за кръв. Неистово желание за мъст, отприщващо всичките му животински инстинкти… Инстинкти на свиреп, безмилостен звяр. Скоро щеше да стигне до селото…

                                          ***
    Беше прохладна лятна нощ. Луната беше пълна и осветяваше върховете на дърветата. Последните дни беше валяло и от гората лъхаше аромат на свежест и борове. От земята се надигаше лека мъгла, която обгръщаше местността. Света беше притихнал и потъваше в мрачната прегръдка на ноща. Светлините в селото изчезваха една по една. Денят беше тежък.
Хората бяха уморени. Уморени от днешния лов. Сгушени в топлите си завивки те се потапяха в сънищата си, със светли мисли за утрешния ден. Близо до гората се намираше колибата на местния ловец. През отворения прозорец все още се виждаше мъждукащата светлинка от лампата. Една майка се надвеси над едно легло и целуна по челото детето, което спеше в него. Лампата изгасна, а на верандата в същата колиба, безжизнено бяха проснати три кожи – на бяла вълчица и нейните малки.

                                       ***
    По рано същия ден група мъже се отправиха към дълбините на гората с глутницата си, с пушките си, с потънали в мрак погледи. Вървяха цял ден и рядко спираха да починат. Бяха стигнали близо до скалите, когато спряха за малко. Един от тях каза:
 - Днес уж беше добър ден за лов, а нито един елен не се показа.. Сигурно са отишли оттатък планината да търсят храна. Може би е най-добре да се връщаме преди да е почнало да се стъмва. Не ми се иска да закъснявам за вечеря.
До него стоеше едър, прегърбен, збръчкан мъж с лице, обезобразено от белези. Той беше мрачен и сериозен. Стоеше и зареждаше пушката си. Когато приключи с нея се обърна и отговори:
 -Няма да се върнем с празни ръце!
В този момент нещо в храстите пред тях се раздвижи. Мъжете мигом се прицелиха и затаиха дъх в очакване. Шумоленето продължи и започна да се чува все по-близо и по-близо. В планината отекнаха два изстрела. Птиците се разпискаха и започнаха да летят неспокойно. Мъжете стояха над плячката и никой не казваше нищо. Бяха убили две малки вълчета, които безгрижно се бяха заиграли в тревите. Сега телцата им лежаха безжизнени и тънка струя кръв се стичаше от тях. Един от ловците каза:
 -Ето с какво ще си напълниш ръцете.. Хайде да се връщаме…
 Белязания мъж не отговори, а вместо това се отдръпна назад и се прицели отново в храсталака. Не след дълго от там долетя прииждащо шумолене…
Още един изстрел отекна в местността.
Бялата вълчица едва успя да издаде лек стон, преди да издъхне върху телцата на малките си… Закъсняла да ги опази, неспособна да ги спаси… Те взеха труповете на убитите зверове и тръгнаха бавно обратно към селото.
Дупката в скалите остана празна…

                                        ***
   Беше някъде към полунощ, той беше стигнал до селото и стоеше на хълма, под чието подножие се намираше то. Беше препускал из горите близо три часа и от устата му течаха лиги. Съзнанието му беше замъглено и ушите му бучаха, а над него луната плахо се стаяваше зад единствения облак, който се виждаше. Изпъвайки глава назад, нададе лек, плътен вой и бавно, с равномерни крачки се спусна към селото. Когато минаваше зад първата колиба обонянието му надуши някаква позната миризма. Видя отворен прозорец и влезна през него. В стаята спеше дете. Подуши го. То се събуди и изписка. След секунда в помещението влетя жена, и той се нахвърли върху нея. 

 Детето плачеше неистово и крещеше от ужас, но това беше без значение, защото майка му лежеше безжизнено на пода, обляна цялата в кръв. Побеснял от мириса на смърт, вълкът се обърна и изгледа детето с демоничен блясък в очите си. Тогава нещо в него се прекърши. Спомни си свойте малки – как игриво подскачаха във високите треви. Картината изплува точно за миг, в съзнанието му - така ясна и истинска. Тя проби с лекота дебелата стена на гняв, омраза, болка и желание за мъст. Погледна детето още веднъж – Той не би могъл да бъде такъв звяр, за да го направи… Обърна се и с бавни крачки излезе от стаята, оставяйки зад себе си детето. Когато мина покрай верандата, онази позната миризма го застигна. Той се извърна надясно и видя трите кожи… Силна болка прониза всичко в него, като удар с тежък предмет. Това бяха те… Неговата любима и двата смисъла на живота му. Това бяха техните кожи. Лежащи безпомощно, а той беше безсилен да ги спаси, неспособен да живее без тях…

  Всичко пред погледа му притъмня и нова вълна от омраза обля още по-силно душата му. Обърна се бавно към входа, от устата му се спускаше тънка бяла слюнка издаваща бяса му. Спусна се в колибата и безмилостно се нахвърли върху беззащитното дете… Разкъса го…

 Скоро чу хората, видя факлите в далечината, които приближаваха бързо. Не чака нито миг – изкочи през прозореца, мина през хълма и изчезна в гората…

                                          ***
   Не спираше да тича към своя дом – дупката в скалите, а мислите за това, което беше станало днес, това което беше направил, не го оставяха на мира. Чувстваше се виновен, виновен, че е отишъл на лов сутринта, виновен че не се бе върнал по рано, виновен, че превърнал болката от загубата си в кърваво отмъщение над невинни хора. Хората.. те, които сега бяха по петите му…. Години наред той не доближаваше селото им. Изпитваше уважение към техния живот, територия и храна. Хората.. те дойдоха в неговите територии, навлязоха в дома му първи, избиха семейството му и съсипаха живота му…
Беше стигнал пещерата…

                                        ***
   Пещерата в скалите, около метър и половина висока сега беше огряна на половина от лунната светлина. Вълкът тръгна към нея, но сетне се спря на място. В тъмния и ъгъл стоеше неподвижно човек. Стоеше и гледаше кротко вълка, който беше на няколко метра от него. Непознатият носеше тъмна качулка и само блясъка в очите му проблясваше. Същия онзи демоничен блясък издаващ омраза и презрение. Едрият мъж направи крачка напред и свали качулката. Луната огря лицето му и вълка видя, че то е цялото в белези. Мъжът не изпускаше нито за миг черното животно, чиято козина беше цялата в съсирена кръв.

  Вълкът го позна, усети звяра в него. Една единствена мисъл сега останала в него
             - Око за око, зъб за зъб!
  Недочака мисълта да отмине, когато се нахвърли светкавично бързо върху белязания мъж, със всичката си сила и злоба...

Един единствен изстрел отекна в ноща и птиците подплашени излетяха в небето…

***
Скоро дойде утрото. Тихо и спокойно, свежо и топло. Гората беше притихнала. Селото беше притихнало… Из въздуха се носеше аромат на печал.

По обяд от селото се разнесе звук от биене на църковна камбана. Той бавно се носеше и отекваше в гората.

От последната къща бавно излезнаха няколко човека, понесли със себе си два дървени ковчега,
а на верандата бяха проснати
четири вълчи кожи…