- Как описваш болката? Как намираш думи, в които да я обгърнеш? Как говориш за нея? Как се бориш? Как я приемаш? Как така се примиряваш, че сърцето ти е разбито? Че мечтите ти са потрошени, че копнежите ти са потъпкани? Как поемаш края в прегръдките си?

- Престани!

- Не. Истина е и го знаеш. Приеми го. Всичко свърши.

Сълзите отдавна бяха щурмували страните ù, размазвайки грима по пътя си. Тя го гледаше с празните си очи и подписваше присъдата му с устните си. Устни, който до вчера го целуваха нежно и чиито дъх го подлудяваше. 

- Не можеш да си отидеш. Не и преди да знаеш...

- Да знам какво? Че ме обичаш? Само думите не са достатъчни! Толкова ли е трудно да ме обичаш? 

- Обичам те. Знаеш го.

- Понякога не го усещам. Не го чувствам. Просто да знам, че е така, не ми стига. А ти никога не го показваш.

- Обичам те.

- Теб никога те няма. Вглъбен в себе си, понякога забравяш, че съм тук. Мислиш, че само теб те боли? Имам изненада за теб! И двамата сме наранени. И боли.

- Обичам те.

Той се приближи. Но не посмя да я докосне. Нямаше да понесе отдръпването ù с погнуса. А знаеше, че тя ще направи точно това.
Тя затвори очи, въздъхна. После ги отвори бавно и ги впи в неговите. Една сълза се пророни и капна беззвучно на пода. Втора понечи да я последва, но една ръка я спря. Неговата.

- Какво обичаш в мен? - попита го глухо тя.

- Всичко. Обичам всичко в теб. И добро, и лошо. Обичам те цялата...

- Не - въздъхна болезнено тя. - Кажи ми какво точно обичаш в мен. Можеш ли?

Той замълча и се загледа в пода. Защо го измъчваше така? Нима не знаеше? Нима не го виждаше? Или може би той не ù го показваше достатъчно, не ù го казваше достатъчно? Но как би могъл да го опише с думи? Няма думи на земята, които биха били достатъчни...

- Аз... - и той замълча отново.
- Така си и знаех. Сбогом.

Тя се обърна и тръгна към вратата. 

- Питаш ме какво обичам в теб, а аз не казвам нищо. И как бих могъл? Как да опиша всички онези чувства, напиращи в мен, щом те видя? Как да ти кажа, че обичам начина, по който ме гледаш с тези твои прелестни очи? Как да опиша колко много ми липсваш, дори когато си отишла до магазина? Ще ти кажа всичко. Обичам да те гледам, докато спиш. Изглеждаш толкова сладка и невинна. Искам винаги да се грижа за теб. Обичам те, когато сe мръщиш и сбръчкваш носле, понеже нещо не ти се получава. Обичам те, когато прекарваш часове пред огледалото, макар да знаеш, че със или без грим за мен си най-красивото момиче на света. Обичам те, когато ме успокояваш след лош ден. Обичам те, когато се смееш. Обичам те, когато ме целуваш нежно преди да заспим. Обичам те и когато се гушваш в мен след поредния филм в петък вечер. Но най-много те обичам, защото си до мен. Независимо какво се случва, ти си тук и ме подкрепяш. Не искам повече да те натъжавам. Обичам те до болка!

Стоеше неподвижна. Изпусна чантата си на земята, а сълзите не спираха да се ронят, пресушавайки очите ù, давейки болката. Почувства се лека, по-лека от перце. Имаше чувството, че ще полети. Или ще падне. А така искаше той да я хване!
Обърна се през рамо и го погледна. Изплаши се от болката в очите му. Беше пребледнял, с отпуснати ръце и се страхуваше да я погледне в очите.

- Обичам те. - тихо промълви тя.

Той вдигна поглед към нея. Тя се опита да му се усмихне, но вместо това горчиво прехапа устни. С две крачки той се озова на дъх разстояние от нея и я взе в прегръдките си. Тя го целуваше по устните, по бузите, по челото. Прегръщаше го така силно, сякаш ако го пуснеше, ще го изгуби завинаги; сякаш за да покаже на света, че той е само неин, че той е нейният свят.

- Прости ми.
- Не, ти ми прости.
- Обичам те. - и го целуна.
- И аз те обичам. Обичам те с ця... - тя сложи пръст на устните му и го целуна страстно.
- Тихо. Не искам повече обяснения. Искам само теб. Завинаги.

И спря потока от нежни думи с целувките си. 
А когато най-сетне си поеха дъх, между тях останаха само две думи... не разделяйки ги, а правейки ги едно цяло.