- Яйца на очи? Когато каза, че ти ще сготвиш вечерята, трябваше да се сетя, че и това няма да направиш като хората. - Скъпата ми Маги не спираше да мрънка. Не мога да се сетя кога за последно беше доволна. Не я обвинявам. Това е, защото не ù давам нищо, което иска.
Наистина не мисля, че някога съм я обичал. Беше хубава и умна. Приятелите ми я харесваха. Сексът не беше за изхвърляне. И първите две години не ни беше толкова трудно да си играем на влюбени. А следващите осемнайсет просто нямахме нерви да спираме. Предпочитахме да агонизираме заедно, отколкото да додрапаме навън.
Възможно е наистина да ме е обичала в началото. Няма как да знам със сигурност какво е било в главата ù. Но дори това да е било така, моето безразличие я е отчаяло. Още изглежда млада. Но душичката ù е толкова сгърчена, че когато започна да мисля за това какво съм ù причинил, ми се реве от вина.
- Какво, по дяволите, правиш?
- Работя цял ден. Не съм яла нищо и съм отегчена до смърт. Няма да завърша деня си с яйца на очи. - Каза тя, изпразвайки чинията в кофата. Какви лигавщини бяха проблемите ни. А хората някъде гладуват. - Ще си поръчам нещо по телефона.
- Поръчай и на мен тогава!
- Яж си яйцата.
***
Работя в банка. Всичко започна, когато преди двайсет години завърших и реших да си играя на отговорен. Мисията беше изпълнена успешно!
***
Баща ù си мислеше, че съм се оженил за нея, само за да му взема селската къща. Горкият наивник си мислеше, че е милионер и всички наоколо искат да го ограбят. Истината е, че дъщеря му щеше да спечели повече от брак по сметка, но дори това да не беше така, на мен не ми пукаше за тъпата му селска къща. Всъщност не ми пукаше и за дъщеря му. 
Вече до толкова не ми пукаше за нищо, че ако смъртта додрапа с косата си до мен и ми каже да тръгвам, ще я помоля за пет минути, колкото да си бия 2 чикии. Единственото свястно нещо в живота ми.
Не съм сигурен кога точно осъзнах, че няма да мога да си играя на щастлив завинаги. Май стана плавно.
***
Обмислях да ù предложа да си направим дете. Аз бях отегчен от нея и от себе си. Тя беше отегчена от себе си и от мен. Но щеше да е егоистично. Какво щеше да прави бебето, когато се отегчим и от него. Наистина нямах решение на проблема. От друга страна нищо не ни пречеше да изчакаме да умрем. Освен, че беше мъчително досадно.
***
Събота вечер е. Всяка събота вечер правим секс. Не е точно като награда за седмицата. По-скоро като някоя досадна традиция. Традициите се спазват, нали?
Аз подскачам върху нея и тя пъшка. Тази вечер ще дават Индиана Джоунс. И тогава, съвсем без да се замислям, слагам ръце на врата ù. Зениците ù се разширяват и се превръщат в два черни скъпоценни камъка, които светят толкова красиво. Две самотни сълзички се спускат от прелестните и бляскави, детски, невинни очи и се разтапят в белите завивки. Нежна музика отеква в главата ми и усещам тихите стончета от гласа ù. Опитва се да диша. Опитва се и да мръдне, а аз стискам съвсем малко по-силно. И усещам как цялата поезия на живота ме облива. Всичко е толкова красиво и живо. Очите ù се затварят. Толкова е нежна, че за първи път от толкова години наистина искам да я целуна. И тя бавничко заспива, и пулсът ù спира. И целувам лицето ù. Ръцете ми минават по бедрата ù. Защо трябваше да стане така, прекрасно същество? Защо? Защо? Защо?
***
Дишах тежко. Целият бях в пот и едва преглъщах. Погледнах наляво и Маги спеше до мен. Било е сън. Било е само ужасен сън.
Но беше толкова хубаво.
***
- Яйца на очи? - Попитах аз.
- Какъв е проблемът? И ти сготви същото.
- И ти ми вдигна скандал.
- Ако имаш проблем, магазинът е долу, а печката оттатъка.
- Обичам яйца на очи. - Вдигнах рамене. 
***
Познайте какво си представях, докато лъсках? Опитах се да не го правя, но беше толкова красива мъртва. 
- Робърт, ще закараш ли дъщерята на Петрови до училището? Обещах им.
- Защо им обещаваш какво ще направя аз?
- О, спри да мрънкаш. - Каза тя и се усмихна любовно. Не защото очакваше, че наистина ще изглежда сладка и ще ме омилостиви, но защото знаеше, че ще трябва да се правя, че е станало така. Животът ни е пародия на всички сериозни филми. 
- Окей. - Вдигнах рамене и излязох. - Тъп, тъп сценарий.
Пред колата ми седеше шестнайсет годишно момиче.
- Здравей. Ти ли си Петрова?
- Боже... карате го да звучи толкова сериозно. - То се усмихна и се видяха лъскавите му зъбки. Изпитах желание да му отговоря нещо, за да не му дам последната дума, но ме хвана и някакъв странен страх да не се изложа.
- Заповядай. - Отворих ù вратата.
- Йей! Не всеки ден ти се отваря възможност да сядаш отпред. - И тя прескочи на седалката. Огромните ù кафяви очи ме изгледаха.
- Не се запознахме официално. Аз съм чичо Робърт.
- Хах... аз съм Ани.
- Какво? На какво се изхили?
- Просто се зачудих. Дали възрастните използвате тези заучени фрази и това заучено поведение, за да изглеждате достопочтено, или наистина сте толкова скучни.
- Ъм...
- Ако ви смущавам, моля ви, спрете ме. Просто, ако попитам мама или тате същото, те ще отговорят, че не съм се сблъсквала с живота, затова мога да се държа толкова несериозно. Вие изглеждате доста по-младежки.
Не казах нищо. Спрях пред училището и я изгледах.
- Наистина ли мислиш, че...
- Какво? - Тя се усмихна широко.
- Изглеждам младежки...
- Нужно ли е да ви наричам чичо?
- Моля те, не ми говори на вие.
- Трябва да тръгвам. - Каза тя и излезе от колата.
***
Не знам какво ме прихвана. Първото нещо, което направих, когато отидох в банката, бе, че намерих програмата им в интернет и проверих кога свършват. 
- Жоро, ще можеш ли да поемеш и моята работа днес? Ще ти дам сто лева, ако ме пуснеш да си отида 3 часа по-рано.
- Защо?
- Да изненадам жената.
- Задръж си парите. Изчезвай, когато решиш.
Паркирах колата пред гимназията ù и изчаках да излезе.
- Хей! Ани!
- Да, чичо Робърт. - Каза иронично тя.
- Свършвам работа рано днес и реших, че мога да те закарам до вас. - Погледна назад поради някаква причина и след това тръгна към колата. Изглеждаше отегчена и очарователна.
- Би било страхотно. Предполагам. - Качи се в колата. - Къде работиш, Робърт?
- Скучно е.
- Не приличаш на човек със скучна работа. Какво точно?
- Работя в банка. Давам заеми. Общо взето попълвам документи по цял ден.
- Даваш заеми? - Тя подскочи на седалката си. - Това звучи адски вълнуващо.
- Не. Наистина не е. Просто гледам какви са доходите на човека, който е дошъл за заем и ако си струва, му ги давам. Не е нещо, което изисква особена изобретателност.
- Е! Сигурно, ако гледаш така на него! Но ти си човекът, който определя дали една идея ще бъде успешна или не. Имаш властта да определяш какъв ще е светът. Не може за това да не се изисква изобретателност!
- Бързаш ли да се прибереш? - Попитах я.
Погледна ме и се усмихна заговорнически.
- Защо, чичо Робърт? Какво предлагаш?
- Мислех. Можем да отидем за сладолед. Знам една много интересна сладоледена къща.
- Добре! Звучи вълнуващо.
*** 
Беше толкова изпълнена с живот и енергия и вяра, че беше заразно. 
Мамо! Мамо! Събуди се! Бях на шестнайсет отново. След сладоледа отидохме да пием бира в парка. След това тя ме предизвика, че може да събере повече прегръдки от непознати от мен. Воинската ми чест не позволи да откажа, но когато стигнахме 15 на 0 за нея, се предадох. Никой непознат не искаше да ме гушне. Затова тя ми даде едно гуш за утешителна награда.
***
На следващия ден сготвих омари за Маги. Обичах всички и всичко. Спрях да чакам смъртта си и започнах да живея.
- Защо си толкова щастлив? - Жена ми ме гледаше подозрително.
- Как можеш да не си щастлив в такъв хубав ден!
- Вали като из ведро.
- Обичам дъжда!
- Мразиш дъжда.
- Не и днес! - Хванах ù ръцете и я приканих на танц, но тя отказа. Увеличих виенския валс от стереото ни на максимум.
- Луд ли си! Осем часът е! Ще събудиш съседите!
- Време е да се събудят и да се усмихнат на света!
***
Следващата седмица се видях с Ани още веднъж. Сякаш пиех от извора на младостта. Бях щастлив, което беше достатъчен индикатор, за да разбере Маги, че нещо не е наред. Правеше се, че не забелязва, но аз знаех, че ми следи sms-ите и позвъняванията. 
Какво си бяхме причинили с това тъжно същество. Ако можех да върна времето назад, нямаше да я връзвам за себе си . Така ми се щеше и тя да можеше да усети приятния гъдел на живота отново. Клетата ми жена. Ставаше все по-нервна с всяка изминала сутрин, в която не бях отчаян. 
Маги, ако можех да дам щастието си, за да го изпиташ ти, щях да го направя. Бог ми е свидетел, че никога не съм искал да ти причиня зло.
***
Какво изпитвах към Ани? Наистина бях влюбен. Не ме мислете за изверг. Нямаше нищо сексуално. Просто исках да съм около нея завинаги и да я пазя. Исках да бъде моето малко ангелче. Вечер сънувах как е затворена в злокобен затвор и аз я освобождавам. 
Най-милото нещо, което си бяха представял последните двайсет години, преди да видя Ани, бе секс в кучешката. 
***
Бяха минали две седмици, през които бях чувал Ани само по телефона. Трябваше да трия позвъняванията, за да съм сигурен, че Маги няма да стигне до тях. Но в един момент тя спря да ми вдига. 
Една вечер след дългия работен ден в дома ми ме посрещнаха думите.
- ШИБАНЯК НЕЩАСТЕН! - И летяща порцеланова чиния, която се разби точно над главата ми. - ВИДЯЛИ СА ВИ! ИЗВРАТЕНЯК! 
- Моля те, скъпа успокой се.
- ИЗЧУКА ЛИ Я?!
- Какви ги говориш, за бога?
- МАЛКАТА КУРВИЧКА? ИЗЧУКА ЛИ Я?
- Това е извратено, моля те, успокой се. Не бих я докоснал.
- ТОГАВА ЗАЩО ИЗЛИЗАШ С НЕЯ? - В агресивния ù глас се прокрадват пискливи нотки на плач.
- Излизал съм два пъти. Нима трябва да ти казвам за всеки, с който пия по една бира?
- ЛЪЖЕШ, ЛЪЖЕШ, ЛЪЖЕШ, ЛЪЖЕШ! ИСКАШ ДА Я ЧУКАШ! - Тя започна да плаче.
- Не! Не искам да я чукам. Просто я обичам. Какво мога да направя по въпроса. - Маги млъкна и от очичките ù закапаха предателски сълзи. - Обичам я. Не бих я докоснал за нищо на света. Но се чувствам добре около нея. Чувствам се силен и интересен. Спри да плачеш. Знаеш, че не те обичам. И ти не ме обичаш. Колкото и да се правим на влюбени, нищо няма да се промени. Знаеш, че никога не сме изпитвали нещо особено. Нямам нищо против да живея с теб докогато решиш, но е време да излезем от шибания си транс. Имам поне още двайсет и пет години. Не искам да ги прекарам мъртъв.
- Аз още те обичам. - Тя прохлипа. - Наистина. - Влезе в стаята си и се заключи.
***
Звънях на Ани около час, преди най-после да ми вдигне.
- Ало? - Обади се мелодичното ù гласче.
- Здрасти. Искаш ли да се видим?
- Оу... не мисля, че ще мога днес.
- Моля те. Само за десетина минути. Наистина имам нужда.
- Окей. Ела в детската площадка до училище.
След петнайсет минути бях там. Тя ме чакаше на пейка и ме гледаше замислено.
- Здрасти. Как си?
- Добре. Добре, предполагам. - Вдигна рамене Ани.
- Мисля, че ще се разведа с жена ми. - Прекрасното ангелче ме изгледа с някаква невярваща, иронична нотка.
- КАКВО!? Защо? И защо го казваш на мен?
- Не поддържам много контакти. Не съм щастлив в брака си. Никога не съм бил.
- Трябваше да размахаш табела, че минаваме границите на нормалността.
- Не съм съвсем искрен с теб.
- О, моля те, не се чувствай длъжен да бъдеш.
- Има и други хора, на които бих могъл да споделя. Ти ме караш да се чувствам жив и уважаван. Наистина си нещо различно.
- Алън. Предполагам, че се шегуваш с мен. Но ако не се, имаш сериозни проблеми с егото. Наистина не съм приемала на сериозно това, което правим.
- Именно! Точно това е толкова прекрасно!
- Ти не ме разбираш. Не мисля, че изглеждаш младежки. Забелязала съм, че най-лесният начин да се харесаш на някой, е да разбереш на какво се прави и да му кажеш, че наистина прилича на това. Не би следвало да е толкова лесно да разбера на какво се правиш ти, защото си преживял много повече от мен, но чета книги, гледам филми, а и хората като цяло не се променят чак толкова. Мисля, че можех да се поставя на твое място. Носиш пънкарски ризи, а работиш в банка. Просто пищеше, че ти се ще да видят колко младежки дух имаш. Помниш ли какво беше първото нещо, което ти казах?
Преглътнах и отвърнах.
- Че изглеждам по-младежки от ваш'те.

- Съжалявам. Наистина. Никога не бих предположила, че ще се вържеш толкова. Но ти си на 40. Наистина не мисля, че имам какво толкова да си кажа с теб.
- Работата ми е интересна.
- Сам каза, че попълваш документи през повечето време. Съжалявам. Трябва да се разбереш с жена си. Изглеждате като прекрасно семейство.
- Какво разбираш ти. - Тя загледа надолу.
- Предполагам, че си прав. Трябва да тръгвам.
***
Прибрах се и жена ми беше над котлона.
- Искаш ли яйца на очи? - Попита Маги.