Тя не беше спирала дори и за един момент да диша, тя не беше спряла за миг, спомням си го твърде ясно... Всяка секунда от времето, което й оставаше, тя запълваше с дихание, с надежда, с живот, с усмивката си... Няма нищо по-хубаво и истинско от това усещане, няма нищо по-вдъхновяващо и замислящо... Когато Мария влезе в стаята, всички се умълчаха и я погледнаха някак изненадано. Може би, защото никой не бе очаквал тя да се появи. А тя се появи именно, защото никой не я очакваше. Тя не правеше тези неща съзнателно, просто се оставяше да бъде непредвидима някак от само себе си... От няколко месеца насам Яна лежеше в това отвратително бяло легло и се опитваше да изглежда жизнерадостна, но си личеше, че го прави някак насила, не й идваше съвсем естествено да се усмихва, когато от ръцете й стърчаха всевъзможни кабели и системи... Колко банално, помисли си Мария, когато погледите ни се срещнаха. С очите си сякаш ми казваше, щом дори и ти си тук, значи положението наистина е много по-лошо, отколкото си мислех... Разбира се, тя поздрави всички в стаята, разпита за новини около общи познати и приятели, поднесе един-два комплимента за нечия рокля, така и не разбрах чия, обичайните любезности... Някъде в дъното на ума ми проблесна онази мисъл, която отдавна дебнеше... И само чакаше сгоден момент, за да ни нападне... Яна можеше да умре всеки момент...
- Искам... Да... Остана... Само... С... Нея...
Всички се извърнаха изненадано към леглото на Яна, това беше наистина неочаквано. Тя не бе говорила от няколко месеца насам. С известно недоволство и тихо мърморене, цялата тълпа се изнесе...
...
- Мария, знаеш колко те обичам, нали?
- Моля те, спести ми го... По добре ще е да ми обясниш защо го правиш...
- Защото нямам друг избор, Мария! Знаеш ли какво ще стане ако разберат?
Мария стана, залости вратата на стаята и отново седна при Яна.
- Не мисля, че е чак толкова страшно, колкото ти го изкарваш... Както и да е, виж какво съм ти донесла...
- О, любимите ми! С ябълков пълнеж!
Мария започна усилено да рови в чантата си и извади оттам една спринцовка...
- Ама... За какво е всичко това, Мария?
- Виж сега... Нали помниш Онзи Случай?
- Разбира се, как бих могла да го забравя...
- Е, сега е мой ред да ти върна услугата – отвърна със странна интонация Мария.
- О, не, миличка... Няма да стане така! Това беше изключение, а сега... Сега е друго...
- Знаеш какво работя и знаеш какви връзки имам в тези среди, Яна... Винаги съм се чудела как точно да ти се отблагодаря и мисля, че това е най-добрият начин...
- Но... Нужно ли е...
- Да, освен това Ем знае за това и в случай, че започне да се съпротивлява, не се поколебай да го използваш, разбираш ли ме?
Мария се усмихна широко и я целуна по челото...
Тогава Яна разбра... Нямаше смисъл да противоречи... Тя също се усмихна... И затвори очи...
...
Когато влязох в стаята, Мария кършеше ръце и се опитваше да изглежда спокойна, но разбира се, както винаги, когато се опитваше да прикрие усещанията си, се проваляше...
- Говорехме си съвсем спокойно и тя изведнъж...
- Повикайте лекаря...
Колко банално, помислих си... Тази ситуация е като извадена от сапунен сериал... А след малко сигурно ще се появят и финалните надписи... И не само това... Каква наглост от нейна страна! Каква дързост! За толкова ли глупав ме мислеше... Въпреки че едва ли бе чак толкова просто, колкото си мислех... Хванах Мария и я издърпах в коридора...
- Как започва любимият ни филм, който гледахме през 1998 година и след това го гледахме още три пъти, всяко лято, на същата дата?
- Защо ме питаш такива незначителни неща, Ем, толкова ли не те интересува, че Яна умира?!
- Какво предпочиташ да ядеш рано сутрин, сладко от вишни или от череши?
- Зависи от настроението... Аз... Ем! Пусни ме! Защо ме държиш така силно, пусни ме, ще извикам Охрана!
- О, така ли, много ме изплаши!
- Какви са тези въпроси, какво те прихваща, по дяволите! Нищо не съм ти направила!
- Напротив, Яна! Или ще се върнеш там и ще изживееш последните си мигове... Или...
- Моля?! Какво говориш?! Казвам се Мария, откачалко! Вече и името ми ли не помниш!
- Напротив, Яна! Много добре знам за Вашият Номер, научих за него от Мария още преди три години на рождения ден на Ким... Сега те съветвам да се върнеш там и да направиш всичко възможно, за да...
Мария или Яна започна да плаче... Свлече се на земята и започна да говори на пресекулки:
- Не знам как... Честна дума... Никога не се е налагало...
- Как така?! Нали миналия път сте го направили, никой не се усъмни дори и за секунда! Знаеш ли какво е от три години насам да ходя по улиците и да се чудя коя от вас е истинската, наистина по-банален номер не можахте ли да измислите?! Това да не ви е „Двойната Лотхен”!
- Не мога, Ем... Наистина не мога... Аз й обещах... Имаме клетва...
- Съзнаваш ли колко е сериозно това, което правите... и двете?
- Да, Ем... Но няма друг начин – рече Яна-Мария и се изправи. Изтупа дрехите си, взе куфара и започна да се гримира невъзмутимо.
- Ти... Как... Как изобщо ти мина през ума... Как?!
Яна-Мария продължаваше да се гримира все така невъзмутимо. Сетне прибра гримовете в чанта си и рече:
- Ако обичаш, извини ме, трябва да отида на работа...
- И там ли сте се разменяли?!
- Чао, Ем! Поздрави на Ким и Алекс...
- Ти никога няма да бъдеш Мария, разбра ли! Никога не си била и няма и да бъдеш!
- Ем... Пусни ме! Пусни ме, ти казах!
- Никога не ще те възприема като нея, ти не си нея...
- Махай се! Чуваш ли какво ти казвам!
- Нима мислиш, че това е една от ПОРЕДНИТЕ ви игрички?! Дори когато става дума за човешки живот...
- Охрана! Охрана! Всичко ще развалиш! НЕ ИСКАХ ДА ГО ПРАВЯ, НО МЕ ПРИНУЖДАВАШ!
Тъп удар...
Остра болка във врата...
Всичко заглъхва...
Мрак...
Тя не беше спирала дори и за един момент да диша, тя не беше спряла за миг, спомням си го твърде ясно... Всяка секунда от времето, което й оставаше, тя запълваше с дихание, с надежда, с живот, с усмивката си... Няма нищо по-хубаво и истинско от това усещане, няма нищо по-вдъхновяващо и замислящо... Когато Мария влезе в стаята, всички се умълчаха и я погледнаха някак изненадано. Ако тогава знаех, какво ще се случи, никога нямаше да отида на свиждане при Яна... Или Мария... Или Яна... Или Мария...?
© Питър Хайнрих Todos los derechos reservados