Тя не беше спирала дори и за един момент да диша, тя не беше спряла за миг, спомням си го твърде ясно... Всяка секунда от времето, което й оставаше, тя запълваше с дихание, с надежда, с живот, с усмивката си... Няма нищо по-хубаво и истинско от това усещане, няма нищо по-вдъхновяващо и замислящо... Когато Мария влезе в стаята, всички се умълчаха и я погледнаха някак изненадано. Може би, защото никой не бе очаквал тя да се появи. А тя се появи именно, защото никой не я очакваше. Тя не правеше тези неща съзнателно, просто се оставяше да бъде непредвидима някак от само себе си... От няколко месеца насам Яна лежеше в това отвратително бяло легло и се опитваше да изглежда жизнерадостна, но си личеше, че го прави някак насила, не й идваше съвсем естествено да се усмихва, когато от ръцете й стърчаха всевъзможни кабели и системи... Колко банално, помисли си Мария, когато погледите ни се срещнаха. С очите си сякаш ми казваше, щом дори и ти си тук, значи положението наистина е много по-лошо, отк ...