Всички сме чували израза: "Юнак без рана не може'' . Особено често в детството ни, когато, ожулвайки коленете или ръцете си и удареното място прокърви и заболи, родителите ни са ни утешавали с тези думи. Когато сме малки, можем да заплачем за всяко нещо, без това да е израз на някаква слабост. Можем да се сгушим в прегръдките на мама или на татко, за да не ни е страх от тъмнината в нощта, от всякакви митични създания, родили се в съзнанието ни, от духове, вещици и какво ли още не. Когато сме малки, има кой да ни вдигне, когато паднем, кой да ни прегърне, когато плачем. Има кой да ни защити, когато се страхуваме. Има кой да направи болката по-малко болка с думите: ''Юнак без рана не може''.
Ние, хората, обаче, както всяко живо същество на земята, се раждаме, растем и накрая умираме. И някой ден се налага да започнем да се грижим сами за себе си. Да нагазим в дълбоките води на живота. Тогава решенията, които вземаме, пътеките, по които поемаме, думите, които изричаме, са нашите собствени ...