Всички сме чували израза: "Юнак без рана не може'' . Особено често в детството ни, когато, ожулвайки коленете или ръцете си и удареното място прокърви и заболи, родителите ни са ни утешавали с тези думи. Когато сме малки, можем да заплачем за всяко нещо, без това да е израз на някаква слабост. Можем да се сгушим в прегръдките на мама или на татко, за да не ни е страх от тъмнината в нощта, от всякакви митични създания, родили се в съзнанието ни, от духове, вещици и какво ли още не. Когато сме малки, има кой да ни вдигне, когато паднем, кой да ни прегърне, когато плачем. Има кой да ни защити, когато се страхуваме. Има кой да направи болката по-малко болка с думите: ''Юнак без рана не може''.
Ние, хората, обаче, както всяко живо същество на земята, се раждаме, растем и накрая умираме. И някой ден се налага да започнем да се грижим сами за себе си. Да нагазим в дълбоките води на живота. Тогава решенията, които вземаме, пътеките, по които поемаме, думите, които изричаме, са нашите собствени избори. Ние избираме как да се държим, кои хора да допуснем до себе си и кои не. Кои мечти да следваме, какви планове да имаме, колко силно да вярваме, да мразим, да обичаме. И изведнъж сякаш този всеизвестен ни израз се забравя. Никой вече не ни казва, че без рани не може. Дори ние самите вече не си го повтаряме.
И идват страшни хора, които разбиват сърцата ни, а болката, която изпитваме, е много по-силна от това да ожулим коленете си. И сякаш бихме предпочели да ни прониже нож, за да прекъснем страданието си. И понякога, удряйки сами себе си, мечтаем за деня, в който няма да понасяме всичко това. Защото болката от предателството и от загубата на любими хора е най-силна. Тогава няма кой да ти каже: ''Юнак без рана не може''. А ти знаеш, че дори и да чуеш тези думи, те вече нямат силата да те успокоят и да спрат сълзите ти. Но както белезите по тялото ни, когато сме били малки, са символ, че сме имали хубаво и истинско детство, така и белезите по сърцата и душите ни са знак, че сме живели собствения си живот и че всяка драскотина, всяка рана, всяка отворена дупка в нас самите ни е направила малко или много по-силни.
Затова ние трябва да носим белезите си като медали, защото юнак без рана не може!