Карах децата на училище и слушах какво си говорят на задната седалка. Мери попита Сашко: "Ти направи ли едно добро?" Сашко се замисли и изпъшка тежко: "Ох, забравих!" Мери, сякаш за да го уязви, подметна чисто статистически: "Аз направих три!" Това още повече съсипа Сашко. Мери три, той нито едно! Аз погледнах на огледалото Сашко - беше добил угрижен израз на лицето. Ха?! Кога пък стана толкова загрижен, че не е сторил нито една добрина? На тате добротвореца! Имаше нещо съмнително. Затова попитах Мери: "Ама, защо трябва да направите една добрина?!" Мери бодро изчурулика: "Имаме за домашна да направим едно добро!" Егати! Помъчих се да се сетя дали Сашко не е направил поне едно добро. Не можех да се сетя. Бяхме написали домашните по математика, по писане, четене, ама тази - не. Притесних се. Сега детето щеше да отиде без домашна. А имахме десетина минути до началото на часовете. За десет минути прави ли се така лесно добро!? То за десет часа, даже за десет години трудно се прави добро, та за десет минути. Освен Сашко да удари един шамар на Мери и да ù каже "Извинявай!". Да се извиниш е добро дело. Ама, къде ти - не става. Направо си отиваше детето без домашна. За десет минути нищо не можеше да се направи. Погледнах в огледалото - Сашко така дълбоко съжаляваше, че е забравил да направи добро...
Ха! Та това не е ли едно добро? Да съжалиш за пропуска да бъдеш добър. И да го направиш, не защото го имаш за домашна, а защото просто съжаляваш - най-искрено човешки. Нали?
Хм. Май направихме домашната. Или?! Знам ли?! Може пък да беше добре да шибнем един шамар на Мери и да ù се извиним - най-искрено човешки. За по-сигурно. Ама нямаше време - часовете започваха. Звънецът биеше за влизане. Добрият мой Сашко отиде с наведена глава, без да подозира, че беше направил домашната, както никой друг.