Някога бях гъсеница. Бях толкова зелена, с дълги крака и малки бляскави косми по цялото ми тяло. Имах късмета да бъда красива. Но  всеки ден бях толкова различно зелена, че се сливах с растенията и никой не виждаше моята красота. Това беше отвътре. Отвън имах всички цветове на живота. Всички забелязваха тези краски и най-забавното нещо беше, че всички се страхуваха от мен. 

Бях по-скоро като черна змия - красива, но страшна... А когато ни е страх, правим безсмислени опити да изглеждаме смели и самоуверени. И тъй като аз бях също и мъдра гъсеница,  знаех това  и наблюдавах с удоволствие действията около мен. 

Чух един милион комплименти за красотата на моята обвивка, за дълбочина на моите малки очи, за очарованието на моята гъсенична усмивка. И всеки път, когато бях готова да повярвам, че съм наистина това, стигах до тест въпросът  - "Какъв цвят съм аз?" О, и след това чувах най-уникалните отговори: "Ти си златна гъсеница" , "Имаш магичен цвят!", "Ти си всички цветове и всички цветове са теб!" и така нататък... Никога не чух истинския си цвят. Чувах  образа си в огледалото... И това ме натъжаваше... 

След известно време реших, че  е дошъл моментът  да стана какавида. Бях толкова тъжна, че никой не ме виждаше истински и реших да не бъда гъсеница повече... И ето как една сутрин се събудих, отворих очи и бях пеперуда! Разперих криле и пътувах по целия свят, търсех този, който ще види моя цвят. Напразно... 

Започнах да си мисля, че съм всичко това, което съм чувала досега... Видях се  като сръчно изработена ваза с орнаменти - красива сама по себе си, произведение на изкуството и безсмислена, без водата и цветята в нея... Един ден, уморена от преследване на щастието, чух циклама да ме вика: "Здравей, как си? Искаш ли да си починеш най-накрая? "Да... защо не, си помислих. Но бях така уморена ,а цикламата бе толкова  уютна и приятна и в същото време толкова красива, че с всеки ден ми се искаше   да остана на нея по-дълго и по-дълго... Разказваше ми истории за живота и ме приспиваше с топлия си глас.

Най-после срещнах някой по-мъдър от мен, който ме учеше на нещо. Цикламата ми казваше всеки ден, че обожава  цвета ми. Сякаш знаеше моя тест въпрос... Но аз се страхувах да го задам... И всеки ден ставах все по-близка с цикламата и  реших, че без  значение как ще бъде, ще остана с нея. 

Един следобед, докато пиехме от топлината на слънцето, не можах да се спра и  казах: "Цикламо, обичам те..." Цикламата ме обгърна  с красивите си листа, помилва ме с тях и отговори: "Прекрасна моя пеперудо , днес си по-зелена от всякога! "

Тогава разбрах, че пътят ми е приключил. Бях разбрана и намерена от цикламата, която е чакала своята пеперуда. Бях обичана за първи път заради мен самата.
Алармата прониза ушите ми. Беше 7,30 отново. Отворих очи и видях, че съм заспала на бюрото. Компютърът  все още беше включен и аз бях все още на страницата със значението на цветята. Видях лилавия блясък на последните, за които прочетох  - "циклама символизира вярност до край". 

Усмихвах се на  себе си. Всеки ден в продължение на седмици ти пожелавах поне ти да сънуваш за нас, защото напоследък аз не сънувах, но тази нощ... Тази нощ сънувах. 

Бях  пеперуда , а ти моята циклама. Бяхме така различни... или може би себе си - повече от всякога...