За Иви
Когато стисках дипломата си в ръка бях много развълнувана, че оценките ми са отлични. Че успях! Но едно мрачно отчаяние ме поглъщаше, защото знаех, че баба няма да може да ме издържа с малката си пенсия. Та ние двете едва свързвахме двата края. Тръгнах си мълчаливо без да се сбогувам с никого.
Бях като отритнато куче…Какво, че съм умна и хубава, какво от това, че решавах с лекота задачите по математика, физика и химия…Никога нямаше да стана инженер или архитект…
Спомените бе бодяха като остър трън - зимните дни, когато се навличахме с по няколко ката дрехи и разтривахме премръзналите си пръсти, за да се сгреем, и тези дни, когато пиехме с литри чай, за да има нещо в стомаха ни. Беднотия до шия… За абитуриентски бал изобщо не смеех и да си мечтая. Носех обувки и дрехи от магазини за втора употреба, имах няколко чифта бельо, живеехме двете с баба в една съборетина, която едва се държеше да не рухне след някой по – силен дъжд.
Качих се на автобуса и чаках да измине десетината километри до село. Не исках да гледам ни морето, ни града, където лъскави коли настървено летяха по улиците, а щастливи лица се усмихваха от прозорците им.
На другата сутрин вече седях на пейката пред кметството и неспокойно кършех ръце. Бях чула, че кметът е недоволен от чистачката леля Вана, която била голяма мърла и не чистила добре.
Кметът се зададе и любопитно ме изгледа:
- Аааа, Ленке…Мен ли чакаш?
- Добро утро! Вас чакам.
- Говори ми на ти, не сме в Парламента – захили се той.
Влязохме в кабинета му и аз запелтечих, че търся каквато и да е работа, че вече съм завършила, че мога да чистя и бърша до блясък.
- Хъммм… - избоботи тихо той.
Сивите му очи ме гледаха изпитателно, плъзгаха се по тялото ми, спряха на ханша, бедрата и гърдите ми. Огледа ми русата коса, стелеща се по раменете, зелените ми очи, все още смутени и изплашени, тънките ми глезени, обути в летни чехли.
Взираше се хищнически у мен, че потръпнах от този петдесетгодишен мъж.
После една бегла усмивка се разля по обтегнатите му в права линия устни.
Кимна ми. Беше ме харесал.
- Ами може да стане нещо. Леля ти Вана, нали я знаеш, не става за работа, а е и пенсионерка. Ще я разкарам още днес. Ела утре да те назначи колежката, носи си документите.
Благодарих му и тръгнах с натежало сърце. Не ми хареса погледът му, все едно нещо блатисто и лепкаво ме беше докоснало.
………………………….
Работех като чистачка, а после ме назначи и на половин ден на втора работа в читалището като библиотекарка. Имаше интернет и компютър, там въведох каталог на всички книги по автори. Печелех добре, имаше какво да ядем с баба. Вече не зъзнехме в мразовитите дни. Купувах й лекарства, битието ни се подобри.
Цената беше висока. Трябваше да правя секс с него и да се виждаме в една квартира в града. Да търпя устните му, ръцете му и мъжествеността му. Мачкаше ми гърдите, смучеше ме, раздираше ме от болка всеки път, ставаше все по-агресивен… Преглътнах погнусата си, затварях очи и го търпях. После с нетърпение го чаках да си тръгне и да се прибере при децата и съпругата си. А аз скачах от измачканите чаршафи и смачканата си душа, леех вода върху тялото си и го жулех силно до кръв…
Казвах си, че повече няма да бъда с него...но като нямах друга работа, а трябваше да се оправяме с баба, която пиеше все повече и скъпи илачи...
Една сутрин не бях добре. Гадеше ми се, повръщах като фонтан...разбрах, че нещо се беше объркало.
Все едно някой ме беше зашлевил по лицето. Бях бременна с дете.
От мъж, който ненавиждах. С когото бях, за да избягам от немотията.
Когато разбра, тропна с юмрук и ме заплаши веднага да махна детето и да си държа езика зад зъбите.
Не го послушах. Тръснах за първи път глава и побягнах.
Не можех да убия невинното създание, което беше ме избрало за майка…
Майка... Майките не правят така...не убиват рожбите си...
………………………..
Ивилина се роди през пролетта и беше най-красивото момиченце за мен. Разглеждах малките й устнички, които се цупеха сладко, краченца и ръчички, сини очета и лекият мъх по главичката… Носеше ми тихо щастие, гордост и въодушевление.
Нямаше да мисля за препитание – щях да получавам две години майчинство.
За бащата на детето никой нищо не знаеше. Мълчах като риба. Баба се досещаше, но и тя мъдро не споменаваше нищо.
Душата ми се носеше ефирно и леко, на облаци от спокойствие и радост.
Играех си с детето, грижех се за него, а то растеше бързо, като цвете в пролетна градина.
Владимир пак беше кмет. С него вече не се познавахме след онзи разговор. Беше назначил друго младо момиче за чистачка и библиотекарка…
Когато наближи втората година, Иви се разболя. Дойде от изневиделица... Лошото бързо идва...
Стовари се цялата тежест и болка на земята върху мен…Откриха й нещо в главата, което трябваше да се махне най – бързо, за да живее детенцето…
Ходих по доктори, при професори – „светила” в столицата, които не даваха ни лъч светлина в тунела… Не се наемаха…сложно било…рисково…нямало шанс…
Помръкнах в тъмнина.
Не ми се живееше.
Побърках се от страх…не исках да изтича времето…
Детето имаше болки, пищеше до премала всеки ден. Стискаше малките си юмручета, а аз омърлушена се съсипвах от безсилие.
Сърцето ми се късаше на хиляди парчета… Ходех като сянка…
Един ден се разрових се из интернет и намерих една клиника в Турция. Изпратих изследванията на Иви по имейл, говорих с преводачката по скайпа и разучих всичко. Даваха голям процент за успех, ако детето се оперира до два месеца. Трябваше средства, за да заминем.
Надежда, като малко пламъче изплува в мен. Колебливо...
Но после се разгоря като буен огън. Щях да пребродя планини и морета, но да го спася…детенцето ми…моето мъниче…
Щях да направя всичко възможно за малкото ми ангелче…
защото бях майка...
....майките трябва да са силни, дори и двайсетгадишни! Дори и да са правили грешки...няма връщане назад...
Първо отидох в кабинета на бащата да го помоля за помощ, за заем, след отказа му тряснах вратата и си тръгнах.
Мислите ми блуждаеха из главата. Стрелкаха се като стършели. Бодяха съзнанието ми, отравяха ме и ме сковаваха от безнадеждност… От къде да намеря пари?
Банките - пари нямаше да ми дадат. Не бях платежоспособна, майчинството ми изтичаше след няколко месеца.
Други роднини и приятели – нямах толкова заможни, че да ми дадат голям заем.
Къщата – да я продадем… нищо нямаше в нея – мижава сума…
Да открия сметки и да моля хората за помощ – нямам толкова време…
Времето тече невъзможно бързо…
Хрумна ми безумна идея.
Щеше да е гадно. Лепкаво и смрадливо като блато…
Но трябваше да го направя.
Заради Иви…
Сложих ярко червило, силен грим, мрежести чорапи, къса пола…станах Лолита…на магистралата…
…………………………..
Събрах за една нощ пари, колкото месечната ми държавна издръжка.
Беше отвратителна нощ. Като се прибрах в хотела плаках на глас под душа, виех като вълк срещу луната, стисках от срам очи…не можех да се погледна в огледалото…
Срамувах се…такова пропадане…но нямах изход…
Изход – думата сякаш пулсираше в тъмното, с неонова светлина, както някога в киното...
Мислих си за … Иви. Сладкото ми детенце… Обичам го!
Захвърлих яростно срама, отвращението от себе си, падението ми…
Целта ми беше да спася Иви…
Да живее Иви…
Целта оправдава средствата… Пътят не е лесен. Унижаващ душата ми. Но това е единственият изход.
Да стане ученичка, студентка, умна жена с бъдеще…
Виждах я усмихнато да крачи в бъдещето си…
Как се е сгушила до баба в съня си…дано не плаче тази нощ…дано да няма силни болки в главичката…
……………………………….
Заминахме в Истанбул.
Операцията беше осем часа. Бях сама.
Молех се на всички светии…Знаех, че съм грешница... че имам тежки грехове...
Но им обещах, че ще ги изкупя!
Само да спасят Иви!
Стисках изпотените си длани… Сърцето ми пулсираше в слепоочията.
Стрясках се при всеки шум. Като подплашен заек...
Сърцето ми продължи да думка ... мислех, че полудявам... че нещо се е случило с детето ...
Часовете се изнизваха...бях в невидение...
Страхът продължава да кънти като камбана в мен...
Или ми се чуват църковни камбани...
Опело???
Не!
Никакво опело!
Изчезвай смърт!!!
Не ти давам детето си!
Вземи мен!!!
Ела!
Ето ме! Ела и ме вземи...!
Полудявах бавно...
Стоях на тръни. Взирах се в нищото…
Скочих като я внесоха с носилката. Беше излязла от упойката, с бинтована главичка…малко личице…сини замаяни очета…моето детенце…
Докторът изморено ми се усмихна и вдигна палец. Беше успешно!
Прегърнах го
…и захлипах…
….бях успяла на всяка цена…
... бях ...една майка...
© Tаня Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Емоционално силно! Заслужено!
-
Таня, честито и от мен, бъди все така вдъхновена! Браво!
-
Благодаря, момичета!
Иржи и ти си на почетната стълбичка!
Честито и на теб! -
Честито, Таня! 😊🌹
-
Честита победа, Таня! Аз съм в отпуск по болест и, като влязох в сайта, разбрах, че трябва още малко да щадя очите си...Не съм те забравила, а и в себе си бях ти отредила приза...
-
Благодаря!
-
Поздравления, Таня!
-
Честита победа, Таня!
-
Благодаря момичета!
-
Честита победа, Таня! И нека се множат, миличка!
-
Честито, Танче! Мисля, че разказът е на точното си място!
Желая ти успех и занапред!
-
Да! Няма да кажа "страхотен разказ". Той не е! Това е действителността! За съжаление. И ти си я описала! Браво за това! Браво! Тук, в България, в Европа! Заради кавалите политици, които следва да се хвърлят във вряща вода и да се варят, тъй като са ескрементите на обществото (нищо, че няма такова нещо като общество).
-
Благодаря господин Порчев!
Писах Ви. -
Честито на победителя. Очаквам новата тема
-
Емоционално, но доста елементарно, като сюжет. Някой писа, че има други начини за съществуване, освен най-древната професия, която е избрала младата майка, но тук оценяваме писането, а то е добро.
Поздрави! -
Благодаря Роска
-
Танче, много емоционален разказ! Много въпроси се крият в него! Труден е изборът на тази все още непораснала майка да защити и спаси детето си. Желая ти успех!
-
Поздрави Нинка , Краси!
-
Тъжна реалност. Някои си изхвърлят децата, а други.. Ако е по действителен случай. Но и да не е, ще го прочете някое 20 годишно момиче и може да реши, че начин има.. "но като нямах друга работа, а трябваше да се оправяме с баба,"- значи по тази логика няма нормален начин никога и никъде, а това не е вярно. От тук нататък детето така ли ще го гледа, хубав пример... сетих се, че ако е тук ще го осъди за издръжка и то такава, че цял живот няма да забрави; Иначе ти си пишеш силно и емоционално. Успех ти желая!
-
Покъртителен разказ! Успех, Таня!
-
Благодаря на всички за коментарите и пожеланията!
-
Успех и от мен!
-
Темата за майчината саможертва ме развълнува. Успех, Таня! 🌹
Не разбирам защо има такива ограничения за гласуване?! 🙁 -
Успех, Таня!
-
Ами давам глас на творбата ти с пожелания за успех, и 5 звездички...
А сега поздравления за написаното, Таня -
Прекрасен, Таня
-
Браво!
-
Покъртително! Успех, Таня!
-
Танче, на един дъх - до финала. Дай Боже, повече такива майки!
-
Момичета, благодаря че прочетохте!
-
Боже!!!
.....
Майчица
......
Танче, от мен 100000 гласа! -
И мен ме разтърси! Трудно ми е да кажа каквото и да е!
Успех! -
Разтърсващ разказ, трогна ме!!! Успех, Танче
-
Покъртителен разказ, хората казват " майка да имаш, но майка да не си! Хареса ми Таня, гласувам!
-
Благодаря за коментарите!
Бъдете здрави! -
Браво, Таня! Много добре си пресъздала майщината любов и саможертва!
Успех! -
Разплака ме, Таня! Каква саможертва!
Успех и глас, мила! -
Разтърсващо силен разказ. Поздравявам те, Таня.
Дадох глас и ти желая успех! -
Благодаря Vanko, Наде!
-
Каквото и да кажа ще звучи кухо и глупаво. 💜
-
Таня много хубав разказ много. Развълнува ме.Имаш моят глас.
-
Жени, винаги се радвам като те видя тук!
Благодаря, че прочете!
Хубав ден! -
Гласувах... да ти кажа друго нямам сили, Танче... разтърси ме...
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Благодаря ви!