Когато стисках дипломата си в ръка бях много развълнувана, че оценките ми са отлични. Че успях! Но едно мрачно отчаяние ме поглъщаше, защото знаех, че баба няма да може да ме издържа с малката си пенсия. Та ние двете едва свързвахме двата края. Тръгнах си мълчаливо без да се сбогувам с никого.
Бях като отритнато куче…Какво, че съм умна и хубава, какво от това, че решавах с лекота задачите по математика, физика и химия…Никога нямаше да стана инженер или архитект…
Спомените бе бодяха като остър трън - зимните дни, когато се навличахме с по няколко ката дрехи и разтривахме премръзналите си пръсти, за да се сгреем, и тези дни, когато пиехме с литри чай, за да има нещо в стомаха ни. Беднотия до шия… За абитуриентски бал изобщо не смеех и да си мечтая. Носех обувки и дрехи от магазини за втора употреба, имах няколко чифта бельо, живеехме двете с баба в една съборетина, която едва се държеше да не рухне след някой по – силен дъжд.
Качих се на автобуса и чаках да измине десетината километри до ...