С Карлсон бяхме съседи. По перки. Моята бе задвижвана със същия въздух, с който работеше и неговата.

Сутрин се търсехме с притегателната сила на мълчаливо насищане и си общувахме с очи. През деня минавах неколкократно през полезрението му, за да можеше да се наслади на скоростните ми лупинги, на новите подобрения по индивидуалната ми снага, на закачките на интерпретиращото ме съзнание. Вечер светваше лампи в тях, аз бързах да сторя същото - за да се пренесем и двамата на кръглата масичка с калорични ястия, които и двамата сме сготвили уж поотделно, но не самоцелно, мислили сме как не бива другия да остава със самотно виещ стомах, който в пристъпи на злост да смали процента мазнини. Необходимост бяха - и за придвижване, и за по-дълъг живот на перките - всички бяха с едни такива занемарении едвам пърхащи, а нашите бяха силни, с пряка връзка към тупкащия механизъм. Та точно той ни събра. Станахме по съседски липсващи си, въздухът в турбините ставаше все по-наситен. Разболях се скоропостижно, не можех и не исках да дишам от превзетостта на другите, Карлсон пък мислеше, че съм намерила друга перка и съм дала повече газ. В опитите да му кажа истината, се включваха алармите на бездушно заредените чужди мотори и откъслечните думи, които стигаха до него, бяха с полепнало фалшиво спокойствие. Опитвах да оставя любимите му гювечета с праз пред вратата, неминуемо минаваше някоя гладна котка, която ги полираше до блясък. Опитах и да му напиша писмо, но го отвя внезапен ураганен вятър, пуснат от някаква сбирка по ветрочувства. Спрях храната, спрях и газта. Не излитах жизнерадостно, не поглеждах изобщо перката си. Неусетно се преместих на покрива. Някакъв мил човечец ми подари пухкави бели крилца и каза, че са безплатни. Всички, живеещи по другите покриви, имаха такива, никой нямаше перки. Тъгата ми по Карлсон премина в спомен. Той все щеше да намери нова съседка. По перки.