И вървя по улицата съвсем сама. Сложила съм си тъмните очила, за да не видят хората очите ми, дали част от красотата си, плачейки за теб. А навън е облачно. Няма ни грам слънце, но аз съм с очила и то не заради погледите, а обратното - защото искам да се скрия и никой да не ме забелязва. Вървя и срещам хора. Те бързат и сякаш са забравили да чувстват. Погледите им блуждаят някъде и се спускат със злоба по телата на заобикалящите ги. Душите им се борят да излязат от затвора, в който са оковани. Искат и те да сложат тъмни, големи очила, но как? Как, след като вече не са живи? Те не чувстват и не плачат. Очите им не се зачервяват от сълзи като моите, че да имат нужда от очила. А щом нямат нужда от нещо, защо им е? Щом нямат нужда от чувства, защо да чувстват? Няма смисъл. А аз вървя. И песента раздира душата ми, защото знам, че е време за края, за нашия край. Е, поне имаме нещо, което да си е наше, пък било то и един край. И хората си гледат неразбиращо. „Защо е с очила?" - се питат. „И з ...