И вървя по улицата съвсем сама. Сложила съм си тъмните очила, за да не видят хората очите ми, дали част от красотата си, плачейки за теб. А навън е облачно. Няма ни грам слънце, но аз съм с очила и то не заради погледите, а обратното - защото искам да се скрия и никой да не ме забелязва. Вървя и срещам хора. Те бързат и сякаш са забравили да чувстват. Погледите им блуждаят някъде и се спускат със злоба по телата на заобикалящите ги. Душите им се борят да излязат от затвора, в който са оковани. Искат и те да сложат тъмни, големи очила, но как? Как, след като вече не са живи? Те не чувстват и не плачат. Очите им не се зачервяват от сълзи като моите, че да имат нужда от очила. А щом нямат нужда от нещо, защо им е? Щом нямат нужда от чувства, защо да чувстват? Няма смисъл. А аз вървя. И песента раздира душата ми, защото знам, че е време за края, за нашия край. Е, поне имаме нещо, което да си е наше, пък било то и един край. И хората си гледат неразбиращо. „Защо е с очила?" - се питат. „И защо тази силна музика кънти в ушите й? Глуха ли е?"! „Какво им става на тези деца? Съвсем откачат вече!" Глупави предразсъдъци! И поглеждам нагоре към слънцето, което за миг се показва през облаците. Усмихвам се, а хората пак ме гледат. Защо се усмихвам? Нямам право да се усмихвам! Днес вече никой не се усмихва! Как се осмелявам?! Така де, днес колкото си по-безличен, толкова по-добре. Ако може и да не се обаждаш  - идеално! Ама че страдаш - на кого му пука! Че ти е весело - ей сега ще намерим как да се справим с това неестествено състояние. Върви си там, по пътя, гледай в земята и никога, ама никога не си задавай въпроса: „Защо съществувам изобщо?" Върши си работата, даже върши повече, отколкото можеш, че ако може и двойно - още по-добре и никога не поглеждай към слънцето. Никога не смей да чувстваш и да слагаш тъмни очила. Не смей да си различен! Никога! А краят?... Да, вярно, че всичко беше заради края... Той просто дойде със сълзите, мъката, тъмните очила и слънцето. И тъжната песен, която слушам отново и отново, за да удавя тъгата по загубеното. И вървя съвсем сама по улицата. Хората гледат, обсъждат, завиждат, мразят. Сълзите падат от тъмните очила, песента не спира, краят идва, слънцето изгрява, хората гледат, нещо се случва...