За кучетата и хората - Хъмфри

      Бабата въздъхна. Знаеше, че краят е близо, усещаше го. Чудеше се, какво ще прави с верния си приятел Хъмфри. Той, сякаш почувствал тревогата ù, се сгуши в леглото до нея. По телевиязията имаше детски концерт с Коледни песнички. Баба Василка се унесе и заспа.

      Линейката забоксува в преспите. След няколкоминутни усилия на шофьора и трима яки мъжаги, тя потегли. На мястото ù остана само Хъмфри. Съседите го познаваха, повикаха го, но той не мръдна. Опитаха се да го примамят с храна, но и това не даде резултат. Там кучето за последно бе видяло стопанката си. И чакаше тя да се върне.

      Синът на баба Василка живееше в чужбина. Беше много зает човек, успя да се върне само за два-три дни - за погребението, и отново трябваше да се прибере. Влезе в апартамента, където бе прекарал детството си, поразрови се тук-там и се разплака. Стана и видя през прозореца кучето. Замисли се – колко от хората, които наричаше свои приятели, биха останали да го чакат? Независимо за колко време ще отсъства.

      Мъжът пристъпяше бавно по снежния тротоар, когато усети дихание зад себе си. Обърна се – Хъмфри го гледаше с очакване, с молба, с надежда.

      -  Не мога да те взема, миличък. Имам да се кача на самолет,

оттам на още един, после да пътувам с кола, няма как да дойдеш с мен.

         Зад ъгъла се подаде трамваят. Филип се затича се и успя да го хване. След три спирки слезе и остана вцепенен – пред вратата стоеше Хъмфри.

         Мъжът стоя в родината по-дълго от очакваното. Трябваше да извади паспорт, бележки, да кастрира, чипира и обезпаразити Хъмфри, за да  го отведе в Монтпелие.