Иван седеше на пейката пред своята къща. Седемдесетгодишният мъж гледаше към залязващото слънце. Унесен в мислите си, той не забеляза приближаващия се съсед.

- Здрасти, Ваньо! Какво си се умислил?

- Здравей, Гоше! - отговори Иван. - Тя, нашата... С теб сме стари хора вече. Не сме за веселби. Мисля си тук разни неща. Сядай де! Седни малко при мен. Време ли нямаме?

Двамата старци се усмихнаха. Дори идващата вечер бе тиха, за да чуе разговора на мъжете. Нямаше вятър. Нито облаци. Само листата падаха така, както и дните на хората.

- Изпратих майсторите днес - каза Иван. - Свършиха банята и да ти кажа, олекна ми. Две седмици се опитвах да им помагам с каквото мога. Не с работа, но бях покрай тях. Много добри момчета и съвестни. Доволен съм. А се чувствам по-изморен от тях. И въпреки всичко, докато бяха тук, сякаш имаше живинка. Не усещах как минава времето, а и се чувствах нужен. А сега е някак тихо. Нищо, че всички са у дома. И жената, а и младите.

- И ти не се спря! - отоговри Георги. - На твоите години ти се полага спокойствие. Достатъчно си блъскал.

- Не знам вече.

Иван наведе глава. Залезът се опита да скрие тръгналата към сърцето сълза, но все още бе светло. Остави я да се спусне по лицето на стария мъж. Георги наведе глава. И двамата знаеха силата на мъжките сълзи.

- Цял живот съм работил, Гоше! - каза Иван. - С тези две ръце съм построил къщата. Да има. Да сме като хората. И гараж направих, И други постройки. И на работа ходих. И вечер на хората съм работил. Само и само да не са лишени у дома. Да изуча дъщерите. За добро съм го правил.

- Знам, Ваньо. Всички знаем.

- И сега, когато съм стар, вече не тежи думата ми. Кажа нещо, а зад гърба си чувам шушукания. Един вид, че нищо не знам. Че съм негоден и да си гледам старините. А аз мога да мисля, просто вече ръцете и краката ме болят.

- Та ти даже на тези години и дръвчета садиш - каза Георги. - Някой може да ти се присмее и да те пита дали има смисъл.

Иван погледна към залязващото слънце и каза:

- Всичко го правя за младите. На мен какво ми трябва? Една стая. Легло, няколко филийки хляб и една паница супа. И да има с кого да си кажа две приказки. Искам да си спомнят за мен с добро.

Георги погледна към съседа си. Усмихна се и каза:

- Знаеш, че никой няма да те похвали за свършеното от теб. Даже си говорят помежду си, че досаждаш, сигурно. Младите са си млади.

- Знам, Гоше! - каза Иван. - Зетят се прибира от работа и казва, че е изморен. Вярвам му, но той пипа нещо тук само, ако му кажа. Не се сеща. А за кого е тази къща, а? Нали за тях, за младите! Знаеш ли, колко хора мечтаят да имат това, което съм им дал!

-Знам, Ваньо! Но младите са горди. Ти не си ли бил същия на младини? Не си ли се опъвал на старците в къщата? Сърдил си се сигурно и си им казвал да не ти се месят.

- Аз нямах старци - каза Иван. - Всичко сам. И съм си мислел тогава, колко по-леко щеше да ми бъде, ако имаше един зрял възрастен човек, ако не с труд, поне с акъл да ми помага. И съм бъркал много. Но то така се учи човек. За да направим банята, жената си продаде нивите на нейното село. Аз няма да се къпя там. Така съм решил. Имам си място за къпане. Тя е за младите. Жегна ме нещо, което случайно дочух. Внучката била казала, че не смее да покани приятели на село, защото се срамува. Нямало нито баня като хората, нито стаи. Ами толкова съм разбирал навремето и така съм го направил. Сега е различно. Всичко е модерно. И младите не гледат дали нещо им е нужно. Те се сърдят, че нямат това, което другите имат. Става тъмно, Жоре. Тя, нашата... Утре пак ще си говорим.

- Да! - каза Георги. - Хубаво е да се виждаме и при изгрев. Значи новият ден ни се е зарадвал, щом ни е събудил.

- Аз ще изляза пак тук, сутринта! - отговори Иван.

Двамата мъже се разделиха. Иван влезе в къщата. Надникна в новата баня. Чу стъпките на идващата му дъщеря. И побърза да влезе в кухнята при жена си. Погледна я. Усмихна се и каза:

- Да вечеряме! Заслужаваме с теб да имаме хубава вечер. Какво ни трябва? Няколко филийки, по една купичка супа и две приказки да си кажем. Всичко друго е за младите.

Явор Перфанов

29.10.2022 г.

Г. Оряховица