За нас, за сметаната и за още нещо...
За нас, за сметаната и за още нещо...
Вчера сутринта Елена Нинова (enena) ми се обади на мобилния телефон:
– Имам радостна новина, Петенце. –Излязло ми е решението за пенсия в България!
–Е-е-е! Браво!..Най –сетне! Колко ще вземаш?
–Много!.. Цели 136 лева на месец!.. И четири стотинки отгоре!
С Елена сам Господ ни събра преди години навръх Великден, пред църквата . Не роман, трилогия може да се напише за нашите общи преживелици тук. Сестра да ми беше, не бих могла да я обичам толкова! Затова сядам да пиша сега тези редове тук, а сълзите ми са на очите.
Сто тридесет и шест лева! Почти седемдесет евро на месец!
Елена има 32 години трудов стаж в България. Голяма част от тях са в рудници. В тунели с уранова, силикозна и ...не знам още каква среда. Може и да бъркам нещо в терминологията Аз не съм помирисвала рудник. Баща ми беше черен миньор, за да мога аз да нося лачени обувчици и да си уча филологиите. Но това е друга тема.
Темата ми сега е за геноцида. За геноцида на българския народ в началото на 21 век.
Те не колят народа си, както турчин не го е клал. Турчинът сега е просто удобна цел, към която може да се насочат ксенофобските страсти. Но и това е друга тема.
Те сега морят народа си, както и чума не го е морила.
Българинът е ученолюбив и знае много приказки. Знае и приказката за двете жаби, дето паднали в едно ведро с мляко. Едната примирено и послушно се удавила, другата започнала да бие с крачета. Била, блъскала, трудила се, докато усетила под себе нещо твърдо(маслото, дето избила с крака, демек) и ...пей, сърце, изскочила от ведрото.
И българинът рита в млякото. Рита цял живот, кой в родното мляко, кой в чуждо. Блъскаме да се задържим, да устоим, да издържим, да спасим и жабчетата си. Поне да бяхме си останали зелени, в унисон с българската природа, а то кожата ни се протри да се пребоядисваме, само лицата ни позеленяват от време на време, не че завиждаме , ами кой знае. Но и това е друга тема.
И в мига, в който усетим че аха-сме избили сметаната, ни мятат извън ведрото. Пльосват ни на сухо. Сметаната, млякото, цвика дори отива в търбуха на този, който цял живот потен вода(тоест –мляко ) не е пил.
За нас остават щедрите 136 лева (почти 70 евро са това, не е шега работа!) на месец. И за лихва-диагнозите, натрупани през годините френетично ритане в бездънното ведро.
И въпросът докога ще врякаме и крякаме...вечер, пред телевизора, а на улицата вместо знамена развяваме кирливи ризи?
Или мрем тихо и кротко. Като жаби на суша.
Със щедрите 136 лева на месец.
Колко века още трябват, НАРОДЕ???
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Петя Божилова Todos los derechos reservados
А всички изходи от лабиринта на живота ни са еднакви.(Задънени)
