За твойто тихо идване, което

    все още в мен отеква като гръм,

    за даденото и назад невзето,

    за прошката, че с теб съм и не съм,

    за думите, понякога спестени,

    за ласките, които не спести,

    за силата, която вля у мене,

    когато беше най-безсилна ти,

    за туй, че бе на мое име кръстен

    и твоя лош, и твоя хубав час,

    на твоя малък пръст наместо пръстен

    горещите си устни слагам аз.                                                                                                                                                                                                                                                                     В. Ханчев      

        - Ще бъдеш по-щастлива без мен! Не мога да ти дам това, от което имаш нужда!

       - Моля те, моля те не ме оставяй! Ще се променя, няма да хленча, няма да искам нищо от теб, само остани с мен. Моля те, моля те, не ме напускай!

      Бяха в неговата „Крома“, отбита в края на градския парк. Тя беше на 21, той – на 29. Излизаха заедно от две години, нещата вървяха добре горе-долу, без някакви сериозни драми – връзка като връзка между двама млади хора. Чувства имаше, поне от нейна страна – тя го обичаше. Той нея – може би. Не беше от тези, дето се обясняват, редят поеми и прочие сладникави нещица. Това стана ясно още в началото. Докато предишните мъже (по-скоро момчета), с които бе излизала, я обсипваха с комплименти, с мили подаръци, а един синеок тузар дори предложи да ѝ купи музикална уредба, ама не му се отвори никак парашута, Явор още на втората среща заяви:

       - Такъв съм! Не ме бива по тази част! От тук нататък няма на къде да се променям, най-много по-лошо да стане!

      И това ако не беше сваляне на звезди, здраве му кажи! Елица обаче не се уплаши. Макар че беше романтична душа, като че ли ѝ беше омръзнало от комплименти, от лустросани свалки, от ежедневното задушаващо „обичам те“. Явор беше различен и това ѝ се стори много освежаващо. Не вярваше нещо сериозно да се получи между тях. Тя беше студентка, хубавица на 19, с разкошна руса коса, снежно-бяла кожа, дълги прави крака, страхотни гърди, в допълнение към всичко това – умна (при това без да е чела Паулу Коелю и Хорхе Букай!); той – среден на ръст, черна като катран коса, тъмни очи, светла кожа, работещ в казино, от близкото село, завършил електротехникум. Той беше нейният социален експеримент с работно заглавие „Мисия невъзможна“. Елица често се шегуваше на тази тема с приятелките си, които бяха единодушни, че Явор е супер, но не е подходящ за нея. Тя също смяташе така.

      Връзката започна на шега, тя се запозна с него в казиното, където работеше и нейния баща – поддръжка на ротативките (той също беше завършил електротехникум). В началото имаше лек флирт, който прерасна в по-дълги и по-сериозни разговори, срещи по заведения, разходки и….секс. Някак недоловимо дните станаха месеци, фриволните им отношения се превърнаха в сериозна връзка и някак неусетно…. Елица се влюби в своя социален експеримент. Силно, дълбоко и безвъзвратно!

       Две години Елица и Явор бяха заедно и той нито веднъж не ѝ каза, че я обича. А Елица…колкото повече се привързваше към него, толкова повече му се ядосваше и гневеше. Нещата, на които не обръщаше внимание в началото, сега все повече я дразнеха. Например в началото тя се чувстваше много добре, когато Явор я оставяше пред дискотеката, даваше ѝ пари за такси с думите:

       - Знаеш, че хич не съм по тази част. Но ти се забавлявай. Утре ще се чуем.

      Всички приятелки ѝ завиждаха за Явор – пуска я на дискотека сама, не я ревнува, дава ѝ пари за такси, изобщо – екстра работа! Не като техните гаджета-пубери, дето им ходеха по петите, правеха им проблеми и сцени за нищо и никакво, а да ги пуснат на дискотека сами – абсурд!

       Елица ценеше факта, че Явор я уважава и ѝ има доверие, но с течение на времето тя като че ли започна да вижда всичко това през криво огледало. Започна да си мисли, че той не държи достатъчно на нея, че не се интересува какво прави и с кого, че липсата на ревност от негова страна означава апатия и незаинтересованост. Смяташе, че тя го обича повече, отколкото той нея, ако въобще я обичаше де. И така, една вечер нервите ѝ не издържаха и тя му направи люта сцена за някаква абсолютна дреболия – вика, нарежда, обвинява и накрая му заяви, че повече не може да излиза с човек като него – безхаберен, безразличен, емоционално дърво. Явор я изслуша търпеливо, след което каза:

       - Ако наистина вярваш във всичко, което каза, тогава не ми остава друго, освен да си тръгна.

      И той си тръгна. Елица остана сама със своята жлъч и самосъжаление. Цяла нощ плака, на следващия ден – също. На по следващия му се обади и го помоли да я вземе да поговорят. Поговориха – в „Кромата“ му, край градския парк. Елица плачеше, и се извиняваше, и молеше да се съберат отново.

       - Ще бъдеш по-щастлива без мен! Явно не мога да ти дам това, от което имаш нужда!

      И това беше краят! Краят на една хубава двугодишна връзка, която Елица съсипа, само защото не получаваше нужното според нея внимание и канонадата от мили думи и комплименти, с които беше свикнала, преди да срещне Явор.

     През следващите седмици Елица се затвори вкъщи – буквално и преносно. Никъде не ходеше, с никого не говореше, освен с родителите си, които като всички родители се притесняваха за нея, опитваха се да повдигнат духа ѝ, особено баща ѝ, който беше най-милия човек на света. Без резултат! Елица спря да се храни, лежеше и плачеше, през нощта все пак сънят я надвиваше, след което идваше нов ден, през който тя отново плачеше и страдаше.

       И ето че един ден, някъде около три седмици след „фиаското“ с Явор, Елица най-после се умори да плаче.

       - Не мога повече! Ако продължавам така, ще заприличам на стафида – една много суха и отчаяна стафида! – Елица беше поканила най-добрата си приятелка Албена на гости и сега двете обсъждаха ситуацията.

       - А според тебе, аз искам ли да бъда стафида?

    - В никакъв случай! Освен това ние не обичаме стафиди – Албена вече повече от час се опитваше всячески да повдигне духа на съкрушената си приятелка.

       - Обаче знаеш ли кой обича стафиди, и то много – Явор! За разлика от приятелката си, пардон – бивша приятелка, охххх! – и Елица се разплака отново.

       - Аааа, не! Спираш веднага с това и се съвземаш! Абе ти да не си някаква 15-годишна тинейджърка? Животът продължава! След месец започваме лекции, предстои ти важна година преди дипломирането. После – към педагогическото поприще, нали винаги това си искала. Сега – ставаш, минаваш през банята, обличаш се и отиваме да проверим за онази почасова работа – обявата още стои. И повече да не съм чула за никакви стафиди. Ти не си стафида, ти си….. ти си алиготе! Висококачествено и сочно алиготе, което след време ще се превърне в супер-мега-гига невероятно бяло вино.

       - Явор не пие никакъв алкохол.

       - Така ли? Жалко за Явор. А сега – банята!

      Въпреки сълзите, Елица се усмихна. Албена беше като скала – силна и трудноразрушима и точно сега тя имаше огромна нужда от нея. Затова Елица направи това, което ѝ каза – стегна се. Започна работа, тръгна отново на лекции. Излизаше с колеги, срещаше се с приятели, учеше, смееше се, отново живееше.

       - Виж ти, виж ти, явно не се умирало от любов! – шегуваше се често с нея Албена.

Елица само се усмихваше, без да отговаря. Все още я болеше, Явор все още ѝ липсваше, но пък времето, което

имаше да мисли за това – измежду лекциите, работата, приятелите, дискотеките, беше малко. Само в часовете,

преди да заспи и сутрин, когато се будеше тя се предаваше на спомените – едновременно красиви и мъчителни.

       „Ще издържа, ето – и този ден отмина. Ще се справя, ще намеря някой, който да ме обича истински“ – най-често такива мисли я спохождаха вечер.

      Неусетно и за самата нея, изтекоха два месеца. Елица започна да се чувства все по-добре, тя отново беше душата на компанията, посърналите ѝ доскоро очи отново грееха и гледаха света закачливо.

       Една вечер телефонът в тях звънна. Елица тъкмо приготвяше вечеря за себе си и за малкото си братче. Родителите им отсъстваха, но това не беше нещо необичайно – и двамата работеха на смени. Елица едва ли не сама отгледа малкия Боян. Сега той беше 10-годишен и гледаше намръщено към нея.

       - Пфу, леща! Гадост! Може ли филия с маргарин?

       - Абсурд! Ще ядеш малко леща и после ще ти направя сандвич с кашкавал, така става ли?

       - Става, ама…

И точно в разгара на този почти постоянен, високосъдържателен, екзестенциален спор за храна, телефонът

иззвъня.

       - Измий си ръцете и сядай на масата. Отивам да се обадя и се връщам да вечеряме – Елица тръгна към телефона в коридора. (По времето, по което се развива действието, мобилните телефони все още навлизаха в ежедневието на хората и не всички имаха такива – 2001 година)

       - Да, моля!

       - Елица, здравей!

       Туп, туп, туп, сърцето ѝ като че ли пропусна няколко удара. Или пък не, обратното – затуптя застрашително бързо – Елица нямаше време да анализира какво точно правеше или не правеше сърцето ѝ, пък и то не беше единственото, което наруши естественото си функциониране – краката ѝ омекнаха, ушите ѝ забучаха, очите ѝ се насълзиха, ей тъй, от само себе си, а дланите ѝ се изпотиха и слушалката застрашително взе да се плъзга надолу. Гърлото ѝ предателски пресъхна. Тя искаше да каже нещо, но не можа докара нищо, подобно на звук, камо ли дума.

       - Ало, Елица, там ли си?

       Явор! Явор ѝ звънеше. Ами сега?! Какво да направи?! В главата ѝ сякаш от никъде изникна  заглавието на романа на Джейн Остин „Гордост и предразсъдъци“, само дето тя не беше литературна героиня, а съвсем обикновена млада жена, приготвяща вечеря за брат си.

       „Боже, забравих да сложа чесън на лещата. А тя е почти готова, късно е вече за чесън. Ужас! Полудявам! Как стигнах от Елизабет Бенет до чесъна в лещата?“

       - Ало? Елица?

       - Ало, да, аз съм. Здравей, Яворе! Аз …лошо те чувам …връзката не е добра.

„Коя връзка не е добра – телефонната…или нашата? Само че ние нямаме връзка вече, аз прецаках всичко. Аз ли

бях? Или той? Сега – как да се държа? Хладнокръвно? Да, хладнокръвно!“

       - Елица, как си?

       - Ами добре съм, с Боби сме само, ще вечеряме след малко.

       - А, Боби, поздрави го. Аз …ъъъъъ….исках да те питам, дали може да се видим.

       - Сега ли? Не мога сега, няма как да оставя Боби сам.

       - Ами…може и утре. Утре как си? Към осем примерно? Във „Виенския салон“?

       - Ами, не знам дали ще мога.

       - Моля те!

       - Какоооооо, мога ли да си пусна „Костенурките Нинджа докато чакам да ям?

       - Аз, ааа, Боби, ида ей сега, да пусни си.

       - Елица?

       - Да!

       - Какво ще кажеш за утре – искам да поговорим.

       - Амии, добре, ще дойда утре.

       - Добре, благодаря ти! Ще те чакам! До утре вечер!

       - До утре!

„Това беше мега хладнокръвно, няма що“. Елица остави телефона и влезе в дневната при брат си. Ех, защо не му

каза всички онези хладнокръвни неща, дето трябваше да се кажат в такава ситуация: „Ти си мъртъв за мен!“ „Ти пропиля шанса си!“, „Излизам с друг, няма теб да чакам цял живот я“ или пък „Ах ти, емоционално осакатена, долна, гнусна твар, как смееш да ми звъниш?“ – е, последното беше малко прекалено и съвсем не хладнокръвно.

       Докато вечеряха на фона на бойните звуци, идващи от Донатело и Леонардо, Елица не спря да мисли. Защо ли иска да я види? Дали пък….? Не, абсурд! Явор не е такъв тип. Щом е казал веднъж нещо – това е. Защо тогава? След месеци?

       Елица не мигна цяла нощ. Не разбра и как изкара следващия ден – някак си на автопилот. Прибра се към шест, изкъпа се, преоблече се около 150 пъти, докато накрая се спря на любимите си дънки и блуза. В 8 и 5 беше във „Виенския салон“. Явор вече я чакаше.

       - Здравей, Елица!

       - Здравей!

Нейният Явор! Не го беше виждала толкова време.

       - Какво ще пием?

       - Кола за мен.

       - Нека са две.

„Иии….мълчанието на агнетата. Трябва да кажа нещо, супер неловко е“ мислеше си Елица, докато гледаше отдалечаващата се сервитьорка. И се престраши.

       - Виж, аз…

       - Исках само… - и двамата започнаха в един глас. Спряха. Усмихнаха се един на друг.

       - Ladyеs first!

       - Виж, малко ми е неловко, честно казано. И мисля да карам направо. Чудя се, защо се обаждаш след толкова време. Знам, че не обичаш да говорим за такива неща, имам предвид раздяла, любов и чувства и прочие емоционални дрънканици, но трябва да ти го кажа, защото ти си си ти, но пък аз съм си аз и аз пък искам да говоря. Та значи….мислех да го играя непукист, ама прекалено много уважавам себе си и теб, за да се правя на нещо, което не съм. Не съм по сцените, знаеш. Е, като изключим последната ни среща, тогава бях леко истерична. Е, не много леко….Както и да е. Беше ми трудно без теб, все пак повече от две години бяхме заедно, две години през които аз не разбрах къде точно се намирам в твоя живот, каква част съм от него. Да, знам, не си по приказките. Искам просто да ти обясня защо изтрещях накрая.

       - Елица, аз…..

       - Чакай, искам да си го изговоря, докато не съм изгубила смелост или докато не съм се разревала, което ще бъде голям срам, поредния. Общо взето, бая си поревах за теб. И ето че вече започвам да си стъпвам на краката, т.е. спрях да се държа идиотски, опитвам се да те забравя, да те превъзмогна и да продължа напред без теб. Още не ми се е съвсем получило, но вървя в тази посока уверено. И точно в това време ти ми звъниш. И на мен пак ми става тъжно, носталгично, и пак ми се преревава. Та затова….надявам се да имаш основателна причина да ми звъниш, защото току що ме върна два месеца назад. А това не е добре, защото аз….аз не искам да бъда стафида, аз искам да съм алиготе!

       - Ти…какво?!

       - Нищо, няма да разбереш. И..това никак не беше добра идея, това да се видим.

       - Елица, може ли да кажа и аз нещо? Ще ме изслушаш ли, моля те?

       - Амииии…ще те изслушам….аз и без това свърших…мисля.

       - Виж, Елица…аз сбърках, тотално сбърках по отношение на теб….по отношение на нас. И много съжалявам. Никога не съм искал да се разделяме, но наистина реших, че няма как да си щастлива с мен. Аз ….аз съм си аз, не ме бива с думите, знаеш. Но много държах…държа на теб, и много ми липсваше. Бих искал да ми дадеш шанс, да опитаме отново. Но този път ще опитам да бъда по-…….ъъъ…открит. И ще прекарваме повече време заедно. Права беше да се сърдиш за това, че все съм си на село. Затова, ако искаш, но само ако искаш, ще стегна боксониерата на баща ми и ще я обзаведем. Ще живеем в нея заедно, тук – в града. Няма да пътувам повече. И също така ще те науча да караш кола. Ще те запишем и на шофьорски курсове. Все ме молеше за това, аз все нямах време. Сега ще имам, обещавам. Моля те, нека да опитаме. Елица…аз, …аз те обичам….и искам да се оженя за теб. След време, ако и ти го искаш. Не съм предлагал брак на никоя до сега, само на теб. И….съжалявам, че не си разбрала колко важна част от моя живот си ти.

       В очите на Явор имаше сълзи. А ръцете му не изпускаха ръцете на Елица през цялото време. А тя – тя беше в шок. Истински!

       „Аз съм в паралелна вселена, това, което се случва е научна фантастика. Всеки момент това ще свърши и аз ще се превърна в стафида“.

       Никога Явор не беше говорил по този начин и никога, никога не беше виждала сълзи в очите му. Тя просто беше зашеметена. Какво се беше случило през тези два месеца с него? Беше ли се променил или просто ѝ говореше врели – некипели, за да я зарадва и за да я върне в живота си, защото е бил самотен? Не! Ако можеше да избере едно нещо, в което да е сигурна за Явор, е че той никога не казва нещо, ако не го мисли и никога не лъже. Явор беше истински, неподправен, естествен, земен. Тогава?

       - Извинявайте! – Елица усмихнато махна на сервитьорката – Мога ли да си поръчам една чаша….бяло вино? – и тя потъна в сигурната, топла прегръдка на Явор. Явор беше нейния човек. И днес двамата започваха да градят своето Ново начало.

***

2020 г.

      Деветнайсет години по-късно от тази паметна случка и двайсет и една години по-късно от началото на тяхната връзка (март, 1999) Елица и Явор продължаваха заедно своето пътешествие през живота. Те бяха казали своето заветно „Да“ през 2004 г. имаха две невероятни дъщери – Вяра, на 10 години, родена в най-жаркия месец – август, копие на майка си – щура, хаотична и емоционална,  и Марта, на 15 години, родена на 8 март – копие на баща си – педантично организирана, едносрична, подредена, стриктна. Живееха на село, в просторната къща с двор на Явор, тъй като боксониерата се оказа твърде тясна за четиричленно семейство. Бяха с двадесет години по-стари и с по десетина килограма по-тежки. Но бяха заедно и все така влюбени един в друг. Е, не по начина, по който бе описано в книгите. Елица разбра, че истинска любов и перфектна любов са две съвсем различни неща. Слава Богу, че тяхната не беше перфектна. Явор никога повече не ѝ каза, че я обича (и тя някак си свикна с това), но всеки ден ѝ го показваше по хиляди начини. И с времето Елица разбра кои всъщност са важните неща. Явор не танцуваше с нея, рядко ѝ подаряваше цветя, не цитираше поеми, не се обясняваше в любов, не приготвяше романтични вечери за двама (просто защото никак не можеше да готви, освен всичко останало), не гледаше романтични филми с нея (той беше фен на фантастиката). Явор не правеше и много други любими на нея неща. Но Явор….Явор беше нейния приятел, любовник и съпруг. Той винаги беше на среща, за да ѝ държи ръката, когато имаше нужда; да я хване, когато тя пропадаше, а при човек с нейната емоционалност тя „пропадаше“ поне веднъж месечно, по най-различни поводи: „Не мога да свърша с този проект за толкова кратко време, ужас, шефката е недоволна, сега какво да правя“ или „Може ли мъжът ѝ да е толкова безотговорен, не ѝ праща никакви пари, тя как да си гледа децата сама, ох, как да ѝ помогна“ или „Учителят по математика на Марта е супер гаден – нищо не им обяснява, а пък годината е много важна за нея, как ще влезе в Езикова без математика, аз не я разбирам тъпата математика и не мога да помогна на детето си, това прави ли ме лоша майка?“,  или пък „Вяра има въшки, ужас, умирам!“ и всякакви подобни „драми“. Явор я изслушваше търпеливо и винаги ѝ помагаше със съвет, понякога с шега. Той беше човекът, който изслуша поне 50 пъти открития урок за практическия ѝ държавен изпит по география (поне научи наизуст всичко за релефа на Азия – Евроазиатска плоча, Сибирска, Китайска, Казахстанска плоча, Алтай, Тяншан и т.н.). Явор я окуражи да запише магистратура, въпреки, че им беше много трудно, най-вече финансово. Той я прегръщаше силно, когато тя плачеше. Явор я извеждаше на вечеря, когато тя беше тъжна или напрегната. Явор пазаруваше вместо нея, когато се налагаше.Той ѝ оправяше одеялото, когато се извадеше от чаршафа и въпреки че бяха заедно от цяла вечност, все още ѝ докарваше по три оргазма по време на секс (е, не винаги де). Явор беше този, който поемаше нещата и успокояваше всички, когато децата бяха болни. Явор научи момичетата да карат колело (Елица просто се изнервяше) и им построи истинска дървена къщичка в двора (в която всичките им приятели искаха да спят, когато идваха на гости). Той организираше семейни пикници, той пускаше хвърчила с децата, когато бяха малки, и горящи фенери, когато пораснаха. Той присъстваше на всеки един техен повод – рожден ден, първи учебен ден, празник на буквите (често беше единствения баща там) и заснемаше всичко с камера Явор я караше да се смее всеки ден, както и тя него. А Елица – Елица се грижеше за останалите неща. Всяка събота, стига Явор да не беше нощна смяна, имаше специална съботна семейна вечеря – ордьоври, салати, десерти и прочие засукани ястия, приготвени от нея. Елица научи всички на семейни настолни игри – скрабъл, диксит и други подобни. Елица надуваше балони на 14 февруари и правеше колажи за годишнините. Тя скачаше на въже с децата, плачеше на осмомартенските им тържества, докато бяха малки, гледаше заедно с малката си дъщеря романтични филми, а с голямата ходеше на шопинг. Помагаше им в училище по всички предмети (без математика). Правеше курабийки с тях.

      Елица и Явор – толкова различни във всичко – в характери, в интереси, манталитет, външност, образование, светоусещане - така несъвместими и толкова свързани. Тя сплотяваше семейството, той го крепеше в трудни моменти. И винаги, дори и след двайсет години заедно намираха за какво да говорят и какво да обсъждат -  от глобални и световни теми през книги и филми до ежедневните битовизми. Караха се, спореха, тряскаха врати, правеха компромиси, правеха секс, сърдеха се, целуваха се, изнервяха се и после се смееха.

       И всяка сутрин двамата заедно посрещаха своето….. ново начало!

***

       - Вяра, моля те, остави телефона и погледни пак в учебника двете илюстрации, след което писмено в тетрадката трябва да изпълниш задачата – да посочиш приликите и разликите между тези два дървесни вида – Елица се опитваше да учи с по-малката си дъщеря по Човек и природа (демек родинознание). Усещаше, как точката ѝ на кипене наближаваше.

       - Оффф, мамо, защо все усложняваш нещата? Не мога ли да си напиша всичко и после да ми го провериш. Сега си пиша с Радето, иска ми домашното по математика, чакай да ѝ го изпратя.

       - Първо ми кажи как смяташ отговориш, после го пишеш в тетрадката и после чак пишеш на Радето.

       - Ама…..

       - Няма ама, слушам те. Виж картинките.

       - Добре деее, добре. Виждам ги. Ами разликата между тях е, че едното дърво е широколистно, а другото е иглолистно. Също като тебе и тате бе мамо – ето, ти си Ела, а той е Явор, хаха, смешно е. А приликата е, чеее…амиии…те са дървета, значиии… живи организми, и като всички живи организми се нуждаят от едни и същи неща, за да живеят – въздух, вода, храна, светлина и топлина.

       „И любов“ – помисли си Елица и се усмихна на малката си дъщеря.