Денят беше тих и спокоен. Слънцето огряваше планината, но въпреки това не се усещаше горещината. Тук, в подножието на върха, сякаш си правеха среща зимата и лятото. Зимата със заснежените си върхове и кристално чистият, леко студен въздух, а лятото с пищната зеленина наоколо. В края на полянката, заобиколена от дървета, се намираше малката хижа, в която винаги идваха Ева и Дими. Тук можеха да се почувстват истински сами, далеч от суетата и мръсотията на града, от пошлостта и лицемерието на хората. Нямаше никаква връзка със света, освен мобилният телефон и колата, с която бяха дошли. Денят минаваше бавно, но това нямаше никакво значение, защото тук времето спираше. Ева не забелязваше това, защото всеки път откриваше нови и нови неща. Или може би природата искаше да и покаже всичката си красота, събрана на едно място. И всеки път успяваше. Преходите ставаха по-дълги, а когато се върнеше, на лицето и грееше онази загадъчна усмивка, която само тя притежаваше. Дими не я питаше къде е била, ...