Мрачна стая

Сутерен

Поименко, Вячеслав Иванич се опитва да намери най-сухото кътче от опиканото си ложе и да сгрее изстиващите си крака. От три седмици, откакто закриха службата за социално подпомагане никой не беше отварял скърцащата вратичка на бедната му стая и инвалида от Отечествената война, стария Вячеслав Иванич се опитваше със сетни сили да оживее.


Не е лесно. Дори ставането и изхождането в тъмния нужник представляваше огромно усилие за немощния инвалид. Единствения оптимизъм идва от капещата чешма в стаята, под снимката на младия офицер от Червената Армия. Чешмата още течеше. Но само на миризлива водица трудно се оцелява и в полу-будните му кошмари все по-често се явява русия ангел.

Е, все пак е ангел. След всичките застреляни немски войници, изтърбушения фриц с леден поглед и русата изнасилена унгарка Вячеслав Иванич очакваше най-много мускорлив дявол да го отведе, а всяка нощ му се явяваше синеок рус ангел, който му помахва от пухкав облак. Сигурно беше заради медалите, които протритата куртка в прашясалия гардероб трудно удържаше. Заслужени двадесет и пет медала, сред които Герой на Съветския Съюз, Медал за Храброст и най-скъпият му „За Родину, за Сталину!“

Вячеслав Иванич не знаеше, че откакто в Донецкото градче Сергеевка се беше настанила Армията за освобождение на източна Украйна никой не се сеща за него и болното му деветдесет годишно тяло, което още не искаше да се предаде и да пусне на свобода изстрадалата му душа. Старата мома Миникина, която го посещаваше от време на време я прибраха в психиатричната болница на Донецк и никой не чу повече нищо за нея. Добра душа беше Миникина, не беше капризна и освен половинката водка понякога машинално обслужваше и мъжките желания на жилавия старик.

Тая вечер бе особено студена и през малкото прозорче леденяка свиреше фалшиво петнадесета симфония на Шостакович. Стария боец се унасяше в поредния си полу-жив, полу-смъртен блян когато в отлитащото му съзнание прогърмяха оръдейните тътени на Великата Отечествена.

- Бийте ги, батюшки! Взривявайте тая немска сган – профуча немощно от грипозното гърло на Подполковника – выходила на берèг катюууша - припяваше стария Вячеслав, когато поредния тътен прогърмя съвсем близо и по главата му се посипа мазилка. Това не бе спомен от войната, това е нещо съвсем реално, помисли си солдата.

- На бой, на оружие – извика Полковник Поименко и учудващо за възрастта и всичките си болести чевръсто стана от кревата. Дотътри се до прашния гардероб, където всичките двадесет и пет медала издрънчаха победоносно докато намъкваше протритата си парадна куртка.



Младши сержант Олена Павленко от Освободителната Армия на Донецката Народна Република се промъкваше сред полуразрушените сгради и търсеше своята част. Правителствената армия бе започнала бомбардировка без всякакво предизвестие и един взрив без малко да я затрупа, но бързата реакция на младото ѝ тяло успя да я спаси. Прескачаше купчина тухли, когато от страничната уличка срещу нея се затътри странно същество. Съществото носеше стар съветски мундир с генералски пагони, от който зловещо дрънчаха и проблясваха шест редици с медали. Високата парадна фуражка обрамчваше съсухрено лице с издялани форми от което я пробождаше решителен и властен поглед. Съществото се подпираше на гравиран масивен бастун, а лявата му ръка насочваше трофеен парабелум към нея.

- Стой, враг! Руки верх!

- Но, дедушка, ты что, с ума сошел? – само това ѝ оставаше, да влезе в бой със остатъците от Червената Армия, помисли си деветнадесетгодишното момиче и освободи предпазителя на Своя автомат Калашников четиридесет и пети калибър. – отпусти оружие, дядя!


- Стой я сказал! – пред решителния поглед на подполковник Поименко се заредиха образите на всичките немски войници, които лично бе застрелял, взривяващите се къщи, изригващи танкове, стъкления поглед през който отлиташе живота на немския фриц, в който бе забил справедливия си щик. После се занизаха целия празничен триумф на Червения площад, цветята, с които ги обсипваха московските хубавици, че даже и лично Другаря Сталин, който го шляпна приятелски по бузата, след като бе закачил знака на победата. Сладките образи на победата и триумфа се завъртяха в цветен калейдоскоп. Ето го и русия Ангел, който днес бе облякъл военна униформа и му подаваше оръжието на триумфа. Но защо Ангелът се прицелва в него!? - Постой ты мой, родной! Пуль! О, но това е достойно. Застреляха ме в бой! Прощайте!

Тялото на ветерана от Отечествената война тежко тропна на калния калдаръм и без малко да затисне отлитащата му освободена душа.

- Я тебе сказала, не насочвай оръжието си, дядушка – промърмори мрачно русата Олена Павленко докато премяташе през рамо ремъка на автомата си. – Прощай!