Коледа, тихо е, навън сега вали снега... и тъ нъ. На мен, обаче, нито ми коледно, нито ми е тихо, нито ме интересува дали „вали снега”. Коледно парти в службата. Всички служители са поканени, всички - задължени да отидат, а болните на легло и предалите богу дух присъстват с придружител.  Изтупал съм се в костюма от абитуриентския бал и цепя секундата на две, обаче, пак съм закъснял. Превеждат ме с едва доловимо възмущение през целия ресторант и ме настаняват на масата на жените. Един само поглед на стратегическото разпределение ми е показал, първо, че мъжете са се барикадирали в дъното – точно до тоалетната и терасата за пушене, и второ - изроди! – никой не ми пази място. Мен са ме сложили между Врабчева от третия етаж и Свинарова от счетоводството. От мига, в който полагам задник на стола двойната ударна вълна от телесна сила така ме прищипва от двете страни, че не ми остава друго освен да проникна в ръба на масата с осмоза. Дишам на пресекулки, гледам встрани към масата на мъжете – а, дано някой се сети да ме извлече с булдозер, и вече почти съм си изкривил врата от копнеж, когато долита шефа:

-         Как е, Иванов, как е? Забавляваш ли се? Виж само с какви красиви жени съм те наредил! Тебе, тюфлек такъв, само колежките могат да те направят човек!

Колежките се кикотят и дружно цвилят в отговор ‘Ауууу, шефе!’, шефът се надува като пуяк и стоварва пред мене прашна малолитражка с подозрително бълбукаща течност. Вперил разнежен поглед, обявява сякаш ще ме дарява за сватба:

-         За тебе, Иванов! Ракия! Домашна. От Иширково – изтриса шефа и осторожно ме гледа – сиреч, как, аджеба, ще реагирам на тая потресающа новина.

Ми, не реагирам, а той продължава да дудне:

-         Ти нали от тоя край беше? – ‘ма, точно от там’, беснея вътрешно аз - за незапознатите, аз съм от Сандански.

-         Нещо такова – меча на глас и шефът, изпъчил гордо гърди, пъргаво отплува да дразни други служители.

Колежките дрънкат нещо за горещи вълни по време на менопаузата, рецепти за царска туршия и колко калории имало в минералната вода,  а аз си мълча. Щото не мога да дишам, мамка му! Пък съм и зает да изреждам наум всички мъчения, които, при подходящо стечение на обстоятелствата, ще приложа върху оная гад, шефа. Гледам си неотлъчно в чинията и дъвча целеустремено за да стане ясно на всички и всеки, че аз лично не съм с тия и съм дошъл тука за да вечерям. То, сякаш има какво да се вечеря. Един домат, два резена краставица и стрък магданоз ги смотавам точно с две загребвания на вилицата. И макар, че акуратно премятам в устата си двете хапки - всяка по 45 минути, демек по предписанията е, накрая все пак се изправям пред дилемата какво да правя със себе си, докато дойде основното. Колежките са зациклили в темата за диетите и за трети път бистрят при какви условия и в каква среда ще се получат газове в организма, ако ядеш едновременно ориза и авокадото. Шефът се е курдисал по средата на ресторанта и въодушевено припява на някаква дива чалга от средата на 90-те – впрочем, тоя човек наистина започва да ме дразни. Ония предатели в дъното дори не искам да ги коментирам – изобщо не се обръщат, камо ли да организират спасителна експедиция в моя чест.

Решавам да изляза да пуша, ама и тука ядец. Не знам по другите места как е, но в моята служба колежките ходят колективно до тоалетната. Сигурно да не се изгубят една друга в снега и да трябва да им пращаме куче санбернар с бъчвичка минерална вода и бурканче царска туршия. Както и да е, натискат ме да седна и ме уведомяват, че още не е дошло време за пишкане. Това е, край, отказвам се, на върха на отчаянието съм. Просто ще си седя нещастен и гладен и ще се взирам в каквото ми мине пред очите. И чак на петото превъртане на историята с ориза, авокадото и газовете разбирам, че съм се взирал в ракията на шефа. То, аз мойта петдесетграмка отдавна съм си я изпил, на оня имбецил, шефа, явно му се е досвидял куверта, а колежките ближат минерална вода. Значи цялата си е за мене! Домашна! От Иширково. Ох, радост!

Може да се каже, че съм я преполовил, когато светът най-сетне става цветен. Даже се заслушвам за какво говорят колежките – някаква много интересна тема за газовете, когато консумираш ориз и авокадо. Включвам се с въодушевление, споря, обяснявам, снасям им информация със скоростта на експресен влак, аргументирам се, докато не ги оборя една по една. По едно времеуспявам даже и себе си да оборя. Бахти, интересната тема! Как не съм се сещал да я разчепкам досега. Туй темата на века, ве! Който няма мнение по тая тема, все едно за нищо няма мнение! Колежките са очаровани от витиеватостта ми, а Врабчева от третия етаж прочувствено ме целува по бузата и ми признава, че досега ме е мислела за темерут. Няма нищо, прощавам й, нали сме приятелки, нищо човешко не ни е чуждо! Известно време умуваме кой го е казал това, но след всеобща дискусия и явно гласуване единодушно решаваме, че аз сам съм си го измислил.

По стереоуредбата гърми „Радка – пиратка”, а аз така съм се умилил, че задавам тон за песен. Шефът е възхитен от духа на колективизъм, който цари на нашата маса, и идва да попие малко от млякото на човешката доброта. И туй не помня отгде го знам, но сигурно пак аз съм го измислил. Тоя човек е велик! За шефа говоря! Как всеотдайно се грижи за всички служители. Ей на, щях ли да разбера к’ви пичове са колежките, ако не беше той да ме сложи на тяхната маса. В знак на признателност веднага му искам приятелство във фейсбук. Дава ми, нали ви казвам, тоя човек е великан! Врабчева излиза с предложение да изнеса благодарствена реч в чест на шефа – Врабчева ми е най-големият фен – и всички скандират името ми. Какво да кажа, трогнат съм до дъното на черната си душа. Чак ми става болно с какви лоши мисли съм хранил колежките до тая вечер. Удрям юмрук в сърцето и правя металския знак за да им подскажа колко много са ме разчувствали, но те не подемат. Това малко ме наранява, ама аре, ще ги науча.

Залата се люлее и имам сериозни проблеми да се центрирам по сцената, но стисвам зъби. Намирам шефа в тълпата и с блеснал поглед  му правя и на него металския знак – демек, ‘За тебе, Шефе!’. Решил съм да започна изложението си с пространен анализ на брилянтната мисъл и прогресивните виждания, с които шефът мъдро и целеустремено управлява нашия предан колектив в духа и исконните ценности на истинския капитализъм. И почти веднага се сещам за един много интересен пример, когато шефа забрани да се ползва тоалетната хартия в офиса, щото, цитирам (от мене да го знаете великите умове винаги трябва да се цитират, вземете ли да преразказвате, отиде коня у канавката), тука не било пионерски лагер. Правилно, в знак на съгласие бодвам юмрук във въздуха, докато залата ме гледа притихнало, ето това е то брилянтната мисъл, а всички знаем, че пионерския лагер няма нищо общо с капитализма. Ловко доразвивам тезата си с друг пример от близкото минало, когато тоя велик човек, шефа, трябваше да вземе тежкото решение дали да ни намали заплатите за да си купи свръхмощен компютър. Ми, евала му казвам, взе го. Колко велики люде биха могли да вникнат и наистина да разберат жестоката дилема на този страшен въпрос? Гледам ги с нескрито презрение и за по голям ефект забивам пръст в колегите на най-близкоотстоящите маси до сцената. Не знаят! Не съм и очаквал. Винаги съм си знаел, че само аз го разбирам шефа.

Аудиторията нажалено притихва, май най-сетне са осъзнали какъв титан присъства между тях, а шефът, зачервен и запотен, напира да ме прегръща, затова преминавам направо към развлекателната част, да ги поразсея един вид. Нека видят тия олигофрени, че и на бащицата нищо човешко не му е чуждо. То ако в една реч няма и малко пикантерии, каква реч е тя – все едно манджа без мерудия. Смело начевам занимателната история как хванах миналата година колежката Диди от Деловодство да прави френска любов на шефа в кабинета му и дори каня Дидито да стане, че да я видят всички. Шефът мучи нещо нечленоразделно, а колежката хуква към вратата. А, не, това не мога да го допусна, реагирам светкавично и казвам на момчетата от осветлението да насочат прожекторите към нея. Много яко ми се получава, съвсем е като в американско реалити. Стои си тя вцепенена до масата, а шефа едва го удържат да не ме разцелува – така се е развълнувал милия, само че, когато стигам до най-интересното, Дидито го удря на спринт към вратата. Ма, няма угодия, аз тука се раздавам на 100 процента, а тая патка заради едното пишкане ще си изпусне петте минути слава! Все тая, да си тегли последствията, мен ме чака гвоздеят на програмата.  Стар виц. Малко е мръсен, ама добре съм ги подгрял, пък и за тебе, шефе, на всичко съм готов! Пак му правя металския знак, а оня ми се нахвърля да ме бие.

***

Останалото, дето се вика е история. Сега съм беден, безработен и уволнен. Обикалям като бито куче пред вратата на учреждението и всеки ден пиша по фейсбук стената на шефа остри сатирични есета под надслов „Ако аз бях шеф...”, обаче отговор нямам от него, дебилът му с дебил. Тоя не е великан, от мене да го знаете! Ей, най-мразим тънкообидни!