За тогава, когато сега наистина ще е някога...

Някой ден ще обърнем главите си назад. Назад във времето... Там, където бяхме млади. Там, където бяхме неразумни.

Някой ден ще погледнем и ще видим едни съвсем различни хора от това, което сме в момента. Ще видим деца, които не се тревожат за нищо, които живеят за мига...

Някога, когато се обърнем назад и погледнем - дали ще съжалим какво виждаме? Изживяхме ли живота си пълноценно, изживяхме ли го по най-добрия за нас начин?

Обръщайки се назад, ще видим спокойствието, непринудеността и енергичността. Колко пъти ни се случваше да сме импулсивни, да сме директни и мигновени? Колко пъти се хвърляхме с главата напред в нещо, което не знаехме как ще завърши?

Беше ли ни зле?

Обръщаме се и виждаме всички онези любови, които са минали през живота ни. Някои по-големи, други по-малки, а трети - съвсем незначителни. Ще видим онези малки мигове на щастие с любимите хора. Хората, преминали през живота ни, оставили своята следа в съдбата ни и помогнали ни да стигнем дотук. А дали ще се сетим за всички?

Ще си спомним ли този или тази, с която се разминавахме в училищните коридори или тайно се гледахме в класните стаи, но не смеехме да бъдем истински? Ще си спомним ли всеки, който е видял в нас нещо по-различно? Ще си спомним ли всяка една компания и всяка една частица от тази компания? Дали бихме успели да осъзнаем с колко хора сме изживели живота си?

Можем ли в настоящия момент да си представим колко хора сме наранили несъзнателно или обратното - съвсем съзнателно? Можем ли да си спомним всяка болка, която сме имали от другите хора?

Обръщаме се назад и виждаме всеки един, който е докосвал ръката ни. Всеки един, който е поглеждал в очите ни. И всеки един, който е търсил пътя към сърцето ни. Поглеждаме и си спомняме, и осъзнаваме колко различни са били хората, с които сме споделяли - дните си, вечерите си, леглото си, живота си...

Обръщаме се и бавно проследяваме онази любов, най-голямата. Задълбаваме във всеки момент с нея, спомняме си сълзите, спомняме си смеха. А сега можем ли да заплачем или да се засмеем за тези неща?

Обръщайки се назад, виждаме онези хора, които с времето сме наричали свои приятели. Тези, които са били до нас в моментите на трудност. Тези, които са бърсали сълзите ни. И тези, които сме си позволявали най-много да нараняваме...

А дали след време ще осъзнаваме колко много хора са ни обичали и колко малко сме обичали ние... Дали ще осъзнаем колко сме загубили и какво сме спечелили...

Животът е нещото, което правим всеки ден. Търсим смисъла във най-малкото нещо, което правим или чуваме, виждаме или докосваме.

Нека никога не забравяме хората, които са били ковачи на нашите съдби. Дори сега да не ги потърсим, важното е след време да не отричаме, че са оставили коловози по нашите души.

Всеки човек заслужава да бъде запомнен и всеки един ще си отиде от този свят и ще изостави приятелите... и враговете си...

Всеки един заслужава да има поне една истинска, изпепеляваща любов. Едно истинско реално и проверено приятелство. Всеки заслужава да бъде съдник на делата си, но и да не съжалява за нещата, които е направил. Всеки е предразположен да прави грешки, но и всеки може да се поправи. Всеки може да се промени.

Дали след време ще сме пораснали и помъдрели? Дали ще сме се променили или ще сме останали същите хлапаци с душа, витаеща в необятните ширини на света?

Дали след време ще отидем при хората и ще им признаем любовта, която не смеели да признаем преди толкова много време? Дали ще сме щастливи, или ще сме построили кулата на своята пиеса със съвсем различен човек?

Дали ще имаме същите верни приятели, дали ще сме ги наранявали достатъчно, а те ще са прощавали?

Много въпроси, а отговорите... ще намерим след време, когато се обърнем назад!