За този и всички други животи


        Да очакваш. Без да искаш. Без да знаеш. Без да знаеш кога. И това тихо очакване да засилва хаоса, в който твоето съществуване намира безпочвен смисъл. Хаоса, порядъчният хаос, който изпълва безсмислените ти делници с безпорядъчни чувства и желания.

      Да бъдеш. Да бъдеш верен на себе си,  на това, което кара душата ти хем да живее, хем да гние. Понякога светкавично. Понякога бавно. Да бъдеш този, който може да мрази само, когато иска, когато наистина иска да се спаси, да се избави от треската, от болестта... от обич – непоискана, отблъсквана и изтезавана. Никаква, някогашна обич.  

     Да можеш. Да можеш да се отърсиш. Да можеш да продължиш, въпреки себе си. Дори напук на себе си. Напук на всичко, което не те обича, както го обичаш ти. Да можеш – да имаш тази сила, да имаш това желание, това истинско желание да оперираш, да отстраниш  ненужната болка. За добро.

    Да не бягаш, а кротко да вървиш. Да вървиш с постоянство към посоката, която е правилна, докато обратната страна на магнита те тегли с изумителна сила към себе си, онзи тъй различен от теб полюс, който не излиза никога от теб, нито за ден. И нито една твоя радост или болка не може да мине през теб, без първо да се огледа в Него.

     Да не бързаш за никъде, защото времето няма значение. То просто минава. И ти просто го чакаш да мине. Защото нямаш бърза работа. Той така или иначе не е тук. Така или иначе няма да бъде. Закъде да бързаш да се прибираш? Да пишеш? Да се надяваш? Всичко може да почака. Времето така или иначе ще мине. И отново ще мине без него.

      Да не обичаш. Защото не е нужно. Защото вече имаш кого да обичаш. Защото е необходим само един – за да се чувстваш така. И ето го и него – в нищото на дните ти, в мъглата на ноември, по познатите улици и в аромата на липата. Един е. И ти стига. За този и за всички други животи.