За този и всички други животи
Да очакваш. Без да искаш. Без да знаеш. Без да знаеш кога. И това тихо очакване да засилва хаоса, в който твоето съществуване намира безпочвен смисъл. Хаоса, порядъчният хаос, който изпълва безсмислените ти делници с безпорядъчни чувства и желания.
Да бъдеш. Да бъдеш верен на себе си, на това, което кара душата ти хем да живее, хем да гние. Понякога светкавично. Понякога бавно. Да бъдеш този, който може да мрази само, когато иска, когато наистина иска да се спаси, да се избави от треската, от болестта... от обич – непоискана, отблъсквана и изтезавана. Никаква, някогашна обич.
Да можеш. Да можеш да се отърсиш. Да можеш да продължиш, въпреки себе си. Дори напук на себе си. Напук на всичко, което не те обича, както го обичаш ти. Да можеш – да имаш тази сила, да имаш това желание, това истинско желание да оперираш, да отстраниш ненужната болка. За добро.
Да не бягаш, а кротко да вървиш. Да вървиш с постоянство към посоката, която е правилна, докато обратната с ...