Някога момчетата ходеха в казармата. Щом поредният набор навършеше 18 години, получаваше повиквателна и заминаваше в някой отдалечен гарнизон да изпълни своя граждански дълг. Не отиваха само мамините синчета, но това се случваше най-вече благодарение неистовите усилия на техните любящи родителки. 

      В родната казарма момчетата порасваха и се променяха за часове. Превръщаха се в уверени мъже, по които момичетата се прехласваха. Добиваха самочувствие и създаваха спомени, от които запазваха само добрите и с готовност ги споделяха през годините, когато се събираха вечер на чашка с познати. Въпреки неуморните опити на ефрейторите и старшините да внесат смут в процеса на съзряване, некомфортните преживелици биваха преглъщани и в последствие се споменаваха със съответната интерпретация, добре адресирани и задължително в шеговита форма.

      По едно време жените засилиха своята вечна битка за еманципация (Не че им е пречил някой някога!). Това няма пряка връзка със сполетялата ни криворазбрана демокрация, но те не искаха вече да са само едно ребро адамово, а поискаха да сами да станат адамовци, да сложат колата пред вола и да водят нещата в правилната според тях посока. Резултатите вече са очевидни. Числото на мамините синчета нарасна значително. Чувал съм да казват, че по-красиво стои в пространството фразата: „мъжко момиче”, отколкото „женствен мъж”, но на мен някак си не ми се връзва, антиприродно ми звучат и двете. Може би съм останал от страната на старата генерация и не ги разбирам новите работи, но кое му е естетичното, когато жената мъкне пазарските торби и стои права в автобуса след работа, а мъжът охка по цял ден на дивана и не може една крушка да смени...

      Тези две напрегнати години в казармата не бяха изгубено време. Всяко едно войниче, освен че се подготвяше за защита на род и земя, подпомагаше обществото реално и в момента. Колко палета с ябълки и домати сме напълнили в близкото ТКЗС, как само мръзнеха ръцете при брането на попареното от сланата грозде! Но това не е жалване, защото всеки миг, прекаран извън оградата на Н-ското поделение се считаше за равностоен на отпуск – нямаш грижи, а службата си върви. Имаше и малки облаги: все някой ще те почерпи нещо, а всичко навън винаги е по-вкусно, виждаш как върви светът и си в тон с промените, пък може и теб да те погледне някое девойче...

      Помагахме още в строителството, снегопочистването и отводняването, но най-ценен за мен си остана приносът ни към културата. А беше трудно в началото. Когато сформираха самодейния хор на полка, диригентът ме изхвърли като неблагонадежден, защото от мен певец не става и винаги щом започвах да мъча нотите, на небето му ставаше тъжно и то заплакваше с едри тъжни капки. Само Визо беше по-зле от мен – той пък докарваше гръмотевици. Това не попречи след време, вече стари пушки, да ни изтъпанят на сцената в градското читалище (да попълним задната редица на хора) пред всичката общественост, барабар с началниците и издокараните им съпруги. Че дори ни ръкопляскаха, ротният - и той. Старшината също беше там и само добре познатото помръдване на започналия да побелява мустак издаваше истинските му настроения в момента. Славни времена, славни емоции!

      Навремето имаше голям културен живот. Навсякъде. Представяте ли си певец от ранга на Лили Иванова да дойде да пее в малко забутано градче, с целия си оркестър и да ти искат само 2-3 лева за билет! За войници – безплатно, ако има места. В местното кино пък въртяха по 3 филма на седмица. Бай Кольо непрестанно хвърчеше с балканчето до гарата и обратно и разнасяше кутиите с филми. Всеки четвъртък заместникът по политиката ни водеше на кино, а на баня отивахме предния ден.

      Бяхме наясно по културните въпроси, затова не се учудих, когато в последния момент обявиха, че ще гостува трупа от оперетата. Умирам за този жанр. С класиката и до днес имаме различия, не че се мразим, но оперетата е друго нещо! Никога не ми е омръзвало да слушам великолепните дуети на Видин Даскалов и Лиляна Кисьова. И от по-ново време имам любимци.

      Дори не се замислих дали в града има подходящо място за такъв род представления и дали не сме извън сезона на турнетата. Тъкмо се бях завърнал от наряд и това беше свещено време за почивка, когато никой нямаше право да ни закача за нищо. Но щом е за оперета – нищо не ме спира! Агенция „Партенка” донесе, че поради някакви неуредици, салонът не бил запълнен и са ни повикали на помощ. Как да не се отзовем. Надигна се гора от доброволци – няма да допуснем да се провали мероприятието, я! За малко да не ме включат в групата!

      Облякъл парадни дрехи, невечерял и набързо преплакнат със студена вода, влязъл в твърдия шинел, защото навън е -15 градуса и вятърът бръсне втора контра, бързам с още десетина куражлии към заветното, познато Вам читалище. Такава гледка винаги и по всяко време е привличала вниманието на по-възрастните граждани, пък и на момичетата! Дори мамините синчета тайно ни завиждаха. Има ли по-красива гледка в студената зимна вечер от млади, маршируващи в такт здрави войничета!

      Като наближихме, Визо се изцепи:

      - Какви са тези пингвини на входа?

      Видях, че група облечени в черни фракове музиканти допушваха цигарите си и един по един набързо се вмъкнаха вътре.

      - Трябва да са от оркестъра, нали пеене без музика не става. – зауспокоявах го аз.

      Дръпнахме по един фас и ние и, хоп – сред обществото. А вътре – топло. Народ малко, но все отбран, а на сцената – огромен роял и много столове с подпрени на тях инструменти, а най-отпред – отреденото място на диригента.

      Все още неосъзнаващ случващото се, изпаднах в размисъл дали това не е някакъв авангарден прочит на млад автор, откъде ли ще се изскочат балерините и певците и дали няма да мъкнат със себе си декорите. Свалих шинела и зачаках.

      Илюзиите ми се разбиха, когато диригентът се поклони пред публиката, получи авансово своите ръкопляскания и подкани оркестъра да засвири. Добре си вършеха работата хората. Професионално. Майсторски жонглираха с нотите и нежно докосваха сетивата на притихналото множество. Моите сетива, обаче искаха друго. Неясно какво, но не точно това. Като няма оперета – как докрай да се изкрета? Навън - тихо, но студено; поделението – далеч и пълно с правила, а вътре – некомфортно, но топло.

      На това място следва да сменя глаголното време. Преминавам в друг вид минало време – минало незапомнено. Защото нямам спомен от следващите два часа и половина. Явно умората и температурните разлики са си казали думата. А може би и ритмичната нежна музика, произведена от хората със странни костюми  е внесла антарктическо спокойствие в моята душа. Или пък, защото нямаше балерини да ме разсейват. В един момент, като че ли имаше антракт и някакви хора тихо минаваха покрай мен, стараейки се да не нарушават моето деликатно усещане за култура. По-късно едни други хора, макар и малко по-грубо, ме върнаха в действителността и ме поведоха по пътя към меката възглавница. Отрезвяващият студ отвън ме довърши, но не успя да ме прекърши напълно и да убие естетичните ми възприятия и стремежи.

      На другия ден беше четвъртък – ден за кино!...

29.11.2013 г.