Някога момчетата ходеха в казармата. Щом поредният набор навършеше 18 години, получаваше повиквателна и заминаваше в някой отдалечен гарнизон да изпълни своя граждански дълг. Не отиваха само мамините синчета, но това се случваше най-вече благодарение неистовите усилия на техните любящи родителки.
В родната казарма момчетата порасваха и се променяха за часове. Превръщаха се в уверени мъже, по които момичетата се прехласваха. Добиваха самочувствие и създаваха спомени, от които запазваха само добрите и с готовност ги споделяха през годините, когато се събираха вечер на чашка с познати. Въпреки неуморните опити на ефрейторите и старшините да внесат смут в процеса на съзряване, некомфортните преживелици биваха преглъщани и в последствие се споменаваха със съответната интерпретация, добре адресирани и задължително в шеговита форма.
По едно време жените засилиха своята вечна битка за еманципация (Не че им е пречил някой някога!). Това няма пряка връзка със сполетялата ни криворазбрана демокра ...