„Болката винаги се крие два пръста под сърцето, под подкожните мазнини. Просветените наричат това дебелокожие, аз го наричам затлъстяване на съзнанието.

Срещам нечистоплътни души, отразили се върху лицата.

Въпрос, чийто отговор искам винаги да е утвърдителен: „Сама ли си?“
 

След него винаги разпитвам с какво е облечена, как се чувства, иска ли да се видим, но истината е, че не ми пука. Искам само да знам, че е сама, а аз съм този, който има избор.
 

Нещастен съм от това, че живея живот, за който не съм роден. 
 

Когато ми е най-самотно, обичам да съм заобиколен от жени. Понякога си мисля, че моногамията е липса на въображение. Влюбваме се, заобичваме, а след това оставаме, защото не можем да си представим живота си с друг.

Оправданието, че не спираме да се обичаме, а просто любовта се променя е като засъхнала боя върху варосана стена.

Мразя сравненията на жени с храна. Те са пресни ягоди, зрели малини, сочни круши. 

Формите им са като дини и пъпеши. Те са торти!

Шоколадови, ягодови, сметанови, а ние какво сме?

Плюскачи?

Не мога да си представя подобаващо описание на мъж. Как ли биха ме описали. Щрудел с ябълки. Екзотично суши. Двойка кюфтета с кебапче.

Сгради и кутии. Заобиколен съм от квадрати и правоъгълници. Единствените кръгли неща, които допълват кубизма са слънцето, луната и гърдите на жените, които ме заобикалят.

Предпочитам проституките. Честни са в избора си, честни във взимането на пари. Не лицемерничат и не злоупотребяват с чувствата ми.

Не знам кое ме притеснява повече - кучето, което гони топката или самата топка, която постоянно дъвчат и хвърлят.

Слушам ли музика? Вдъхновявам ли се от нея? Не мисля!

Кара ме да правя зверски неща, кара ме да изневерявам на себе си, изважда на повърхността онзи другия, когото трудно котролирам, особено пиян.

Партитата с непознати, в големите къщи, с дълбоките басейни, с хората по всички стаи. Това ме кара да бъда инкогнито. След няколко питиета всички са еднакво грозни, отблъскващи и лицемерни.

Хаосът не е в нишките на мрамора, неподредената къща или женската душа.

Той винаги е здраво хванат в собственото ни съзнание и страх от това, че не живеем достатъчно дълго, за да можем да мързелуваме колкото ни се иска.

Жаден съм за нещо друго. Устата ми пресъхва всеки миг, в който реша, че повече немога да живея така.

Мога с часове да слушам женски разговори за дрехи, козметика и бижута, но нито една секунда за това колко е хубаво розовото като цвят.

Гади ми се!

Възможно ли животът да е розово, ягодово изживяване, навлякъл перуката на похотта?

Те говорят, поклащат се, смеят се, полите им се вдигат, гърдите потрепват, деколтета падат, докато се навеждат да си вземат чашите, устните се разтварят, ръцете нежно се докосват, галят...

Да, определено мога с часове да ги слушам как говорят за дрехи, козметика и бижута.

Постоянно ме натискат да открия любовта.

Ами ако тя е сляпа и глуха, и не върви по пътя, по който и аз. Ами ако ме види и се уплаши така, че после й се наложи да се лекува в клиника до края на живота си, или пък вече си е прерязала вените заради някого?

Как да я намеря, ако тя не е насреща ми?

Как се разпознава любов, след като болката винаги се крие два пръста под сърцето.

Бос на тревата, това е единственото истинско усещане. Детство.

Без чадър под дъжда, това е единственото истинско усещане. Юношество.

Гол с жена в леглото, това е единственото истинско усещане. Зрялост.

Искам отново да съм бос и да вали дъжд.

Имаше време, когато всичко ми беше ясно и светло, сега всичко е облаци и мъгла, ще дойде време, когато ще е само катаракта.

Дотогава ми се иска винаги да мога да си тръгвам без обяснения, да звъня по никое време и да питам: Сама ли си?“, да имам скапаната свобода да ЖИВЕЯ ЖИВОТА, ЗА КОЙТО СЪМ РОДЕН.

За всичко си има причина!

Моята е, че твърде дълго вярвах, че мога да започна отначало, но краят се приближи прекалено бързо.“

-  Милооо, спри да си говориш сам и ела да ми помогнеш с чиниите.

За всичко си има причина!