В колата беше топло, задушно и когато отвориш прозореца отвън влизаха мухите, изпаренията на колите, и гласовете на хората. Задръстване. 
В такива моменти обстановката предразполага човек  да се пита едни фундаментални въпроси от типа на какво търся тука. Не в конкретното задръстване, а по принцип. Не, че някой знае.
Много е лошо да не знаеш какво търсиш "тука", при все да си попреминал буйният цъфтеж на една неизживяна младост.
Но не бях сам, ако това успокоява. Поглед наляво, надясно, все същите сериозно отегчени физиономии, стъпили здраво на пътя, никой незнаещ накъде отиващ.

И само мисълта за спокойствието на дивана след ракията и салатата те поддържа жив и те кара с настървение да натискаш газта. Задръстване.
На човек му минават всякакви мисли в задръстванията.

А аз си мислех за ваксинацията, масовата истерия и злоба, средновековното затъпяване, масовата вяра в конспирацията на съществуването и ред други безсмислици.
И най-вече за това защо не получаваме никакъв сигнал от извънземно разумно съществуване. Изводите до които достигнах в това задръстване бяха парадоксални. А даже войната още не бе започнала.
Първо- какво ни е разумното, че да се обадят.
На тротоара един човек биеше с пръчка тротоара. Много старателно беше наредил няколко чима трева и ги налагаше със сопата. Нямаше никакъв смисъл и нужда. Всички действия на лудите изглеждат неразумни за наблюдаващия, но дали е така и за самия човек?  Под хълма на стария завод имаше бункери. Сега там се бяха настанили цигани, и луди, бяха метнали една черга на входа,а една циганка със сериозна физиономия ходеше по тротоара напред-назад, оглеждаше колите и пушеше. Имаше хубаво лице. Като на човек преминал през много неща. Така ми се стори. Отстрани драки и боклуци. Но сигурно беше хубаво когато нямаше коли. Кой знае.
Първа, втора, смяна на скоростите, два метра напред.
Ами ако в същност лудите с тия движения и мании извършваха някакъв техен тайнствен ритуал, с който спасяваха света?
Ако заради едното оцеляване човек трябва да се озлоби, да затъпява, да се превърне в антипод на самата дума човещина и човечност. Ако това е цената която трябва да се плати, то не е ли по-добре човек да изчезне? 
Когато земята се пренасели и няма друг изход, не е ли по-добре да престанем да бъдем, отколкото да бъдем изроди?
Не е ли именно изчезването на един вид неговата най-хуманна постъпка? 
Както казах изводите бяха шокиращи, но това обесняваше пълното мълчание на Вселената. 
Задръстване. По радиото - нищо. Нищо ново, освен вечните хитове от осемдесетте.
Никаква разлика нямаше между мене и оня лудият. И двамата извършвахме някакви ритуали, с които си мислехме, че спасяваме себе си и света. Не знам защо на нас хорат все ни се струва, че той има нужда от спасение. 
От време на време поглеждам крадешком в задното огледало. Много е неудобно когато си разменяте такива погледи през огледалото, и двамата знаейки че се наблюдавате, и се чудите що за човек е тоя там.

Интересно се получава в задръстванията. Особено ако задният шофьор е жена.
Наскоро изкарах пет часа в едно задръстване на границата. Хората излязоха извън колите, играеха карти, ходеха по голяма нужда отстрани на пътя, пиеха и ядоха, някои бяха си направили масичка от картон, и се местеха бавно с колоната. Беше много колоритно. 
Като си говорим за луди, оня ден пък в супермаркета едно момче пет пъти се връщаше по елеватора до една точка и обратно, клатеше глава, и говореше нещо. Като си изпълни ритуала си взе количката и продължи съвсем нормално. Не помня как точно се казваше това разстройство със задължителното изпълнения на някакви последователни действия. Та аз съм на петдесет, за бога. Не помня. Май се казваше религия.

Общо взето Бог е голям късметлия, че ни има. Иначе кой щеше да вярва в него?
Дрън, тинга, минга - телефона. Вдигам. Пак жената. Пак пари. 
След един определен момент любовта се превръща в касичка.
Колко? Нямам. Скандал. Недоволство. Дрън на слушалката. После ще ми се карат. 
През телефона се губи ефекта на посърналото лице на победения и се губи вкусът на победата. Всеки го знае.
Още два метра пропълзявам напред. Ако си разграфя пътя и си напиша мислите за всеки участък, знам че ще се получи разказ. 

Поглеждам към съседните коли - гледам хората и изведнъж разбирам, че във всяка кола има по един разказ.

Какво ли си мислят тия хора сега, от какъв тип ли е тяхната история?

Весела? Тъжна? Злободневна?

Интересно е това задръстване.
Все по-често се улавям как си припомням вкуса на младежките ми мечти. Може и това задръстване пълно със сериозни мисли да е било от тях. 
Петдесетгодишнината е добър повод да започнеш война със себе си.  

Имам на предвид  с тази установеност и монотонност на подредения живот.

С  вкостените умствени модели на възрастният индивид.

Сега му е времето да се събереш и спасиш, не е ли така?
Така и така всички се вдетиняваме с възрастта, защо да не го правим съзнателно?
Въобще на тази възраст е добре човек да започне да убива себе си.
Още два метра, кръговото вече се вижда, както и смачканото куче на пътя, което всички коли заобикалят. Задръстване. Спираш до кафявото тяло, което вече не прилича на нищо и затваряш прозореца. 
Всички сме плът. Просто миризлива плът сме. Земя сме. И сме света.
Светът не е нещо по-различно от съставните си части, апропо, от една порода сме, чувствам го.

Даже го надушвам.

Едно смачкано куче на пътя, един човек, един град в една държава в един свят където има много такива задръствания по пътя. Така се успокоявам.