Денят беше Вяра, Надежда, Любов. Подготовката за днешното събитие продължаваше вече месеци. Още преди да съобщят на родителите си. Преди да направят годежа. Започна в момента, когато решиха, че искат да станат семейство. Трябваше да свикнат с мисълта. Обичаха се, но бяха чували, че подписът променя всичко. И се бояха. Искаха всичко да остане както е – прекрасно, истинско, но вълшебно.

Любо беше на 29 години, висок, добре сложен, тъмно руса коса и кафяви очи. Завърши компютърни технологии и с един приятел основаха фирма с такава дейност. Работата беше на приливи и отливи, но не останаха без ангажименти и приходи. Различни хора - мъже и жени се възползваха от услугите им. Така се запозна и с Милена. От последната му сериозна връзка остана много разочарование и компютрите бяха спасителната лодка.

Но, когато тя влезна в офиса, единственото, което искаше да направи беше да докосне млечната й кожа, да целуне устните й,  да развърже косата й и да усети аромата й... Но тя е прекрасна, перфектна. Може да има всеки мъж. А той не беше мечтата на жени от нейната класа.

- Здравейте! – момичето заговори точно него. Можеше да се обърне към колегата му или двамата помощник специалисти, но тя говореше на него. Слушаше гласа й, говореше му нещо... Думите се сливаха и образуваха мелодия, която го обгръщаше. Единственото, което виждаше, беше тя. Всичко останало беше като картина с размазани от внезапен дъжд цветове.

- Извинете – Любо чуваше гласа си като на сън, все едно идваше от някъде другаде и преминаваше през скали и се губеше в ехо. – С какво мога да Ви помогна? – той разбра, че се държеше като гимназист. Но не знаеше, че ще го разбере и няма да му се надсмее.

- От вчера има проблем – започна отново обяснението Милена. – Включвам компютъра и след малко изгасне. И така няколко пъти. И после, като включи все пак, много бавно отваря програмите. Включих антивирусна програма- реших, че има нещо... И уж всичко беше наред, но пак същото... Ох, ама и как го обясних – тя се изсмя кокетно и момчето видя красиво подредените й бели зъби – дано разбрахте нещо!

- Разбира се – Любо вече се чувстваше по-сигурен и оглеждаше техниката. Усмихваше се, а нещо трепкаше някъде около стомаха. Хъмкаше нещо, гледаше, човъркаше... – Утре по същото време ще е готово.

Милена кимна и излезе. Чувстваше се странно. Този младеж я заинтригува. Знаеше какво впечатление оставя у мъжете. Но погледите, които обикновено я гледаха, бяха похотливи, разсъбличаха я. А той... Той я наблюдаваше като прекрасна картина, като произведение на изкуството, което не може да има – с обожание и възхищение. И като че се опитваше да види какво има зад опаковката.

Часовете до следващия ден минаваха и бързо, и бавно.  Бързо, защото мислите на единия бяха изпълнени за другия; и бавно, защото искаха до болка да са заедно. „Винаги ли трябва да страдаме, когато чувстваме нещо красиво?” – въпросите я обземаха и замисляха.

„Дали после пак ще страдам?”, „И тя ли е като всички?” – но си отговаряше сам и поглеждаше часовника, сякаш така по-бързо ще мине времето и отново ще я види. Дори не беше сигурен дали има право да мечтае.

Сутринта беше по-светла от друг път. Слънцето топлеше повече. Отдавна не бяха чували песента на птиците. Не че я нямаше, но се губеше в бръмченето на кафе машината, тракането на двигателите...

- Добър ден! Готов ли е компютърът?

- Разбира се – оправиха сметката и на тръгване той се престраши, макар че го казваше винаги на новите клиенти – Ето визитката. Може да звъните винаги, когато имате нужда.

Времето минаваше. Всеки се занимаваше с обичайното. Постепенно започна да избледнява споменът. Или поне така си мислеха и си налагаха. Но, когато най-малко очакваха, в трудни моменти,  когато най- много имаха нужда от подкрепа, се случваше: всеки от тях виждаше до себе си другия.

Визитката стоеше до екрана на компютъра. И всеки път, а това беше по-голямата част от деня, когато сядаше пред клавиатурата, я виждаше. Дори не знаеше защо не се решаваше да звънне толкова време.

- Ало, Любо? Здравей! Сигурно не ме помниш. Аз съм Милена... – да не я помни?! Той не можеше да я забрави. Но беше се отказал да чака. Това щеше да е мечтаното щастие за него. Но беше ли го заслужил?

- Да, помня те! Разбира се, че те помня! Но не очаквах...

- Не ти благодарих! Искаш ли да се видим на кафе! – тя разбра, че той няма да се реши.

Кафето се превърна в среща. После втора, трета... Вечèри, романтика. Разбира се, нещата не бяха само цветя и рози, песни и поезия. Понякога се караха за дреболии. Но след това се желаеха още повече. Друг път болката на единия ставаше болка на другия.

- Какво каза докторът, скъпи? – срещнаха се пред ДКЦ-то. Любо имаше оплаквания – често го болеше кръстът. Понякога след натоварване, друг път без видима причина. Накрая се реши и отиде при личния лекар. И то по нейно настояване. Ако зависеше от него, щеше да си търпи... Нали е мъж?! – Направи ли ти изследвания?

- Да, обясних му какво е положението, пипна тук- там... Дископатия.

- Дископатия?! Много си млад за това. Но какво ли се учудвам: вече толкова млади хора заболяват от болести, които не са типични за тях. Колко инфаркти има. А сега и дископатия. – Милена разсъждаваше и се възмущаваше. А дори не знаеше от какво точно – Миличко, ще трябва да се пазиш повече. Аз каквото мога ще съдействам...

- Да, мило. Но не е толкова страшно. Сигурно е някаква лека форма. Изписа ми лекарства. Ще ги пия и всичко ще е наред. – той я милваше по бузата, а погледът му беше изпълнен с онова възхищение и обожание, както от първия ден, когато я видя. Бяха минали 4 години от началото на връзката им. А беше сигурен, че може и иска да е с нея още 400, ако беше възможно:

- Мили – така се обръщаше към нея, когато ставаше въпрос за нещо сериозно. Беше нещо като съкращение и вариант от името й. - Искаш ли де се омъжиш за мен? – той вече беше подпрял едно коляно на земята пред любимата си. – Нямам пръстен... Но...

- Миличко – тя сложи пръсти на устата му – няма значение. Не искам пръстен. Щом ми даваш сърцето си... Да! Отговорът ми е „да”! – този момент се оказа по-вълнуващ, отколкото си бяха представяли...

Започнаха да правят списъци на гостите, да се обаждат по ресторантите... Менюта, музика, рокля, костюм, шаферки... Насрочиха и дата: 17 септември – красив празник за красиво събитие. Родителите им бяха щастливи. Сватбата беше очаквано и естествено продължение на любовта им.

Денят, който всички очакваха дойде. Сутринта обещаваше прекрасен ден. Милена не спа от обзелите я чувства. Любо се вълнуваше толкова много, че не обръщаше внимание на болката в кръста. Само пише хапче след хапче, за да притъпи нежеланото усещане. Всичко мина повече от добре. Гостите и влюбените бяха щастливи. Забавляваха се. Споделяха щастието, което като че стана основна част от въздуха. И беше нужно само да вдишат, за да усетят.

Започна приказното „... и заживяха дълго и щастливо да края  на дните си”.  Но, както във всяка приказка има препятствия, така и те трябваше да преодоляват трудности. И макар че се случи само три дни след сватбата, бяха готови:

- Какво ти е, мило? Любо... Добре ли си? - той се гърчеше от болка и не можеше да отговори. Думите го боляха и той не казваше нищо. – Ало, бърза помощ ли е? – Милена звучеше разтревожена – Елате! Мъжът ми... Зле е... Не зная какво... Моля ви! Побързайте... Адресът... – тя остави телефона и само се суетеше около него. Не знаеше какво да прави...

В болницата направиха необходимото. Той вече лежеше спокойно. Обезболяващите свършиха работа. Родителите му пристигнаха веднага след като разбраха къде е детето им. Изследвания, проби, анализи...

- Докторе, какво му е? – Милена говореше като с последни сили. Ще се оправи ли?

- Гледам резултатите. Не мога да ви зарадвам – родителите му се хванаха за ръце – Съжалявам, че аз трябва да ви кажа, но... – докторът замълча за малко – Любо няма дископатия. Има... рак. С разсейки из цялото тяло... Съжалявам!

Не знаеха какво да правят. Нищо не можеха... Стояха до леглото на младия мъж. Той спеше, а те само го наблюдаваха. Сълзите напираха в очите им, но не ги пускаха по лицата си: ако точно сега той се събуди, не трябваше да ги вижда тъжни...

Повече от месец Любо остана в болницата. Всеки ден жена му и родителите му идваха. Говореха, смееха се... Когато ги нямаше, го тъпчеха с болкоуспокоителни. Дните минаваха по един и същи начин. Не така си представяше медения месец...

Ковчегът потъна в земята. Цветя и пръст полетяха в бездната. Двама души се държаха в прегръдка и попиваха сълзите си – детето им нямаше да се върне.

Една млада жена стоеше като статуя въпреки, че я теглеше надолу. Плачеше. После спря. Само стоеше – безизразна, безчувствена, безжизнена... Никой не видя - сърцето й полетя с цветето и шепата пръст. Там долу... Завинаги...

Беше Задушница...

15.11.2009 г.                                              

гр. Пловдив