ЗАЕКЪТ ФАФИ И ЛОВЕЦЪТ, КОЙТО НИКОГА НЕ ЛОВУВАШЕ

        Виждали ли сте заек? Ама истински! Такъв – горски, дебел и пъргав... не от тези - домашните. А виждали ли сте горски заек да върви редом до ловец? Ловецът също горски, пак така дебел, но не толкова пъргав. Е, аз съм виждал. И понеже съм лесничей и обикалям из гората, мога да ви кажа, че все още честичко ги срещам, но вече поотделно - не както навремето – заедно. Ловецът ми е приятел. Заекът също. За това, когато разказвам тяхната история,  гледам да се придържам към истината. Или поне много близо до нея. И да не ми бяха приятели, нямаше да лъжа. Или поне не така, че да разберете.

       И така ... живял някога, та даже и сега, един ловец. Той често ходел на лов в гората. Ходел на лов, но не ловувал. Не ловувал, защото не стрелял. А познайте защо не стрелял? Защото все не успявал! Ето например, върви той, приплъзва се тайно зад един бряст и дебне. Какво дебне – той си знае. Ала вижда сърничка. Малка такава, с очи кафяви и мокри като на ревливо детенце. Тамън вдигне пушката и я насочи и хоп! – и неговите очи се намокрят.... и не вижда човека там ли е, не е ли, сърна ли е, звяр ли е... защо да стреля и по кого? Позабърше едното око с ръкав, поизтрие другото, подшмръкне дваж – триж (алергия сигурно горска някаква) и айде – отиде та се не видя. Ни сърна, ни чудо! Нищо!

• Хай, здраве да е! Много важно! Друг път да е наслука! – и си тръгва ядосан. Ама малко ядосан, съвсем малко.... та даже като го загледаш не ядосан, ами облекчен. И пърха, пърха, сякаш камък му паднал от коравото ловджийско сърце.

          Друг път, лежи ловецът наш в долчинката и очите му шарят. Ха оттук да дойде нещо, ха оттам – ей ти на една лисичка. Една такава дебела и охранена, тъкмо като неговата баба. И кожухът й – баш за палтото на бабичката като че ли е скроен. Гледа ловецът, дебне и най-сетне – пушката готова! Аха да гръмне, па като го сви една болка под дясното ребро. Тежка някак.... необичайна. В дясното ребро, че чак и в лявото. Отпусна ловецът пушката до коляното, и болката – и тя го отпусна на секундата. Е да, ама лисицата вече отишла, та се не видяла.

• Хай, здраве да е! Бабата и без яка си ми е хубавка. Другия път по-дебела ще намеря .... лисица де – не баба! Било квото било...

Та за това злощастният ловец все нямал слука. От болежки и неволи!

        Иначе ловец за чудо и приказ си беше – страшилище за всяка жива твар в гората. Малко и голямо се страхувало и бягало от него, ...но не много бързо; птици и зверове горски трепереха за живота си (но не пред неговата пушка).  И всичко си вървяло по познатия начин – човекът на никого не пречел и на никого в работата не се бъркал, докато не взели да се интересуват хората: „Наистина ли е ловджия, като не носи нищо? Като ловува защо не стреля?..“ и такива разни въпроси неприятни, на които никой, най-вече нашия ловец не можел да даде отговор.

Докато една случайност не спасила нашия ловец от хорския присмех.

Лежал той както обикновено зад един храст и дебнел обичайните неща, докато пред носа му не изскочил един необичаен заек. Вирнал храбрият ловец още по-храбрата си пушка и с движение бързо като на най-бързия охлюв, я насочил към заека. А заека, не щеш ли – тутакси паднал по гръб и вирнал краката.

• Брех! Какво направих!? Стрелях ли? Не стрелях. Гръм не се е чул. – затюхкал се кахърно ловецът и алергията му пак се обадила. Очите му тутакси се напълнили като на оная злощастна сърна дето го срещнала веднъж. – Да съм го убил – не съм го! Защо лежи тогава проснат на земята?

А заекът лежи и не мърда. Блещи очите като коледни лампички. Стана тя каквато стана. Какво да прави сега горкият зъл ловец?  

• Стани, бе, нищо не съм ти сторил! Какво си се проснал? Стани ти казвам. Ни съм гърмял, нито съм пукал. Стани и се махай.
• Да стана, ама ако ме гръмнеш? – се чул глас изпод леко трепкащия заешки нос.

Късмет ли, какво ли, оказало се така, че най-смелият ловец сгащил най-страхливия заек. Нито заекът мърда, нито ловецът се отказва.

• Ще ме гръмнеш, знам те аз, със тая пушка, виждал съм ги много като тебе!;
• Стани, пък ще видим, какво лежиш като вкочанен. И как говориш, без уста да мърдаш? – питал ловецът, който ходел на лов, без да ловува.;
• Обещай, че няма да ме гръмнеш! Даже ще ти изпълня и едно желание!;
• Добре, стани и ще се разберем, че не мога такъв умрял да те гледам!;

Скочил зайо и разтърсил гръб, изпънал лапи и седнал кротко пред ловеца.

• Кажи сега, какво желаеш?;
• Можеш работа за мен да свършиш! – казал хитрият ловец. Това, че имаше болежки, които му пречат да ловува, съвсем не значеше, че има болежки, които му пречат да мисли.
• Работа? Каква работа? Мога да се закълна, че до сега никой никога не е виждал заека Фафи да работи, няма и да го види! Имаш мъжката ми дума!
• Добре е, че разговарям с някой, на чиято дума може да се вярва.

           И двамата се договорили. Какво точно – и аз не зная. И никой не е чул, нито пък разбрал. Само ще ви кажа, че от този ден нататък, аз, който съм лесничей и честичко наобикалям тъдява, съм виждал сегиз - тогиз по пътеката към селото да вървят тези двама другари. Заекът Фафи припкаше като всеки безгрижен заек около своя приятел, но щом наближеше някой, още отдалеч хитрото животно скачаше в ръцете на храбрия ловец и увисваше безжизнено надолу с главата. За достоверност даже така цъклеше очи, че и най – коравосърдечният минувач си казваше: „Как сърце му даде на тоя ловец да утрепе невинната душа!“.

          И всичко продължи така в сговор и добро съдружие, докато някой нещо не прошепна, друг не го повтори, трети го потрети и мълвата за артистичната двойка се разнесе чак до селото.

Кой ли разнесе слухът – никой и до днес не разбра. Никой нищо не е видял и никой нищо не е чул. Аз и да съм чул, със сигурност не съм запомнил...

КРАЙ