Ще поискам ли слънцето да грее в очите ми, отново, наблюдавайки  морето от моята скала?

Отворих очи и видях белите облаци от прозорчето на самолета. Какво правя? Как се случи всичко? Как позволих нещата така да се изплъзнат от подредения график на живота ми? Всичко бях планирала, а сега?!

- Как се чувстваш, мила? - мъжът до мен погали ръката ми.

Погледнах го. Висок, с прошарени коси, мъж на средна възраст. Смешен бе дори фактът, че не знам на колко години е той, а оставих всичко заради него. Нямах време да осъзная колко бързо и необмислено се случи всичко.

- Виктория, слушай, много е важно! Аз съм в София, имам проблем с колата. След два часа трябваше да взема много важен клиент от летището, а няма как да успея. Зарежи всички други задачи, искам да се погрижиш за него! Забавлявай го, докато успея да се върна. Внимавай, става дума за много пари!

Опитах да му обясня, че имам много работа в съда, но той отказа да изпрати друг. Паркирах до летището, взех си кафе и зачаках. Съобщиха, че полетът е пристигнал. Сега осъзнах, че нямам представа как изглежда този клиент. Шефът ми бе дал единствено името му. Извадих лист хартия и го написах.

До мен спря висок мъж с типичните за англичаните широки панталони и карирана риза. Останах изненадана, че той говори български макар и трудно. Обясних му, че шефът ми ще се забави, взехме багажа и се качихме в колата. Едва сега осъзнах, че нямам план! Попитах го дали иска да си почива в хотела. За мое съжаление, той отговори, че не е уморен. Предложих му разходка край морето. Това видимо му допадна много. Каза ми, че би искал да посети някой отдалечен от шума и хората плаж. Веднага си спомних за прекрасния плаж между скалите. Далеч беше от града, но щяхме да убием няколко часа. По пътя спряхме в един рибен ресторант. Разказа ми за себе си, майка му била българка и той идвал няколко пъти в България през детските си години. Най-любимият му спомен били червените захарни петлета и розовият запарен памук.

Филип бе истински джентълмен, това мен доста ме притесни. Мисля, че той го долови. През целият път с колата, за да запълня времето и неговото мълчание, говорих му за природата и невероятното море. Той само ме слушаше и мълчеше.

Когато пристигнахме и паркирах близо до селото го видях! Шефът щеше да е много доволен! В селото имаше лунапарк. Помолих Филип да ми изчака в колата. Върнах се бързо с две захарни петлета. Високият англичанин се зарадва много. Имаше прекрасна усмивка. Заедно с нашите петлета се насочихме към скалите, от където щяхме да слезем до плажа. Нямаше път, газихме през тревата. След секунди пред нас се откри уникална гледка. Филип бе видимо впечатлен, но не каза нищо. Долу, между високите скали бе скрит малък плаж. Морето беше спокойно, чисто и толкова синьо.

- Ще слезем ли долу? – попитах аз и го погледнах в очите.

От морето ли, от небето ли, очите му бяха станали пурпурно сини и безкрайно дълбоки.

- Прекрасно е! Благодаря ти! – сините очи ме гледаха с топлина и благодарност.

Пътеката към плажа бе стръмна и неравна. Аз носих черни обувки с високи токчета. Слизането се оказа ужасно изпитание за тънките ми глезени. Филип видя как се измъчвам и ми подаде ръка за помощ. Ръката му бе голяма, силна и топла. Към средата на пътека се наложи да сваля обувките си, той ги взе. Отново ме хвана за ръка. Когато слязохме долу високият англичанин не пусна ръката ми. Вървяхме един до друг, мълчахме хванати за ръце. Бях шокирана от себе си! Това вместо да ме притесни, накара ме да се чувствам сигурна и спокойна.

Прекосихме така целия плаж. В края му той предложи да поседнем за малко до водата. Беше много красиво и пусто, прекрасно. Никой от двама ни сякаш не смееше да наруши тази тишина. Морето целуваше тихо скалите и се отдръпваше. Вълшебно място без шум и суета.

Не зная колко дълго сме стоели така, но се появи вятър и захладня. Аз потреперих, англичанинът забеляза това и нежно постави върху раменете ми своята кариран риза. Не толкова тя, колкото самият жест ме стопли. На горе по пътеката той отново държеше ръката ми и ми помагаше в изкачването. Шефът се обади,че все още не се е прибрал.

Вече се беше стъмнило, когато оставих Филип пред хотела. Той ми се извини, че не може да ме изпрати, както е редно. Покани ме на вечеря в хотела, аз отказах. Вечерта имах среща с приятеля ми и неговото семейство. На другия ден отново трябваше да обгрижвам клиента до завръщането на шефа ми.

Сутринта отидох рано до хотела на Филип. Нямаше как да се свържа с него, нямаше български телефон. Той вече бе изпил кафето си и ме помоли да го заведа в едно близко село. Оказа се, че е родното село на майка му. Трудно открихме къщата, Филип много се развълнува. Почувствах се прекрасно, че имам възможност да бъда неволен свидетел на този миг. Този възрастен мъж се бе превърнал в малко момче. Докосваше и се радваше на всичко. Откъсна цвете от градината и ми го подаде. За втори път видях прекрасната му усмивка. От къщата не беше останало много, плевнята беше се запазила. Влязохме в нея, англичанинът ме хвана за ръка.

- Ела, трябва да усетиш това!

Имаше купчина старо сено, той се хвърли върху него и затвори очи. Аз го последвах. Нищо не успях да усетя. Но той, той превръщаше всичко в магия. Това за него бяха съкровените детски спомени, които всеки от нас пази в душата си.

- Невероятно, нали? – високият мъж се обърна към мен и ме погледна с прекрасните сини очи.

Не можех нито да отговоря, нито да помръдна. Усетих онзи момент, който присъства във филмите. Гледахме се секунда така, но нищо не се случи. Той се изправи и ми помогна да стана. Какво се случваше с мен? След минута осъзнах безумието си. Имах прекрасен мъж до себе си, спокоен живот. Каква лудост ме беше обзела? Съвсем непознат, по-възрастен от мен мъж, който не беше нито красив, нито млад.

  Мълчахме по пътя обратно. Оставих го в хотела, шефът скоро се прибираше. Знаех, че Филип ще остане в България още два дни, а аз заминавах в командировка. Повече никога нямаше да се срещнем.

Моята лудост не премина така бързо, както ми се искаше. Често мислих за Филип.

Връщайки се от пътуването си заварих на бюрото голям бял плик. Отворих го, вътре намерих червено захарно петле. Свлякох се на стола и заплаках. Защо плачех, нямах отговор. Нищо не беше се случило.

От този ден чувството на самота не ме напусна повече.

  Дойде време и за моя летен отпуск. Бях на плажа, когато шефът ме извика спешно в офиса. С неохота облякох късата плажна рокля върху мокрия бански и отидох. По това време всички бяха в обедна почивка и нямаше никого. Почуках на вратата на Мениджъра. Отговор нямаше. Влязох. Вниманието ми бе привлечено от голяма бяла кошница с пъстроцветни цветя на бюрото. После видях и него – моят англичанин!

Дълбоките сини очи ме парализираха. С мъка направих крачка напред, повече не успях.

Той ми подаде дясната си ръка - голяма, силна и топла. Не можех, а и не знаех какво да кажа. Пуснах ръката му и го прегърнах. Загубих се в неговата прегръдка, вдигнах глава към прекрасните сини очи. Той се усмихна, после и аз. Нямаше нужда от думи. Високият англичанин ме целуна нежно!