В открития космос е тъмно. Каквото и да си мислите, каквото и да си представяте. Тъмно е и въобще не е толкова романтично, колкото звучи. Всъщност колко неща ти се струват романтични, когато знаеш, че ще умреш след няколко часа?

  Хората все разправят, че в такива моменти виждаш цветовете по-ярко, птичките по-сладко, любимата ти е по-красива.

  Глупости.

  Остават ми два часа живот и нищо не ми се струва по-хубаво. Явно днес ще руша митове като за последно. Буквално. Всъщност целият си живот руша митове. То пък един живот – да умреш на двадесет и пет във век, когато хората умират на сто и тридесет, е балъшко.

  Много, много балъшко.

  Имам два часа да си припомня всичко  преди да ми свърши кислорода и да се слея с всемира. Ама, че глупост!

  Бях на шестнадесет и тъкмо бях започнал физическата си подготовка за кандидатстване в гръцката академия за космонавти. Напих се като прасе след първата тренировката и заедно с най-добрия ми приятел се качихме в колата на път за вкъщи. Помня, че се събудих в болницата и не усещах краката си. Чувството беше ужасяващо. Виждаш ги, можеш да ги докоснеш, но сякаш от кръста надолу съм безплътен. Само ми тежаха. От тогава все се чудя дали нямаше да е по-добре да ги бяха ампутирали. Майка ми беше настояла да ги оставят, защото лекарят й бе казал, че имам шанс да проходя. Раните зарастваха близо два месеца. Недоумявах защо са ми крака, които никога няма да използвам.

  Едва след като ме изписаха, ми казаха, че Георги е починал. Болката, която изпитах, беше по-силна от болката за парализираните ми крака. Следващите две години бяха кошмарни. Посещавах всякакви рехабилитационни центрове, срещах се с психиатри, посещавах групи за споделяне.

  Нищо не помогна. Единственото, което ме държеше жив, беше налудничавата мечта да ме приемат в академията за космонавти. За да мога да видя Марс, заради мен и Георги. После щях да се самоубия. Бях го решил още на седемнадесет години.

  Усмихнах се криво. На седемнадесет бях убеден, че искам да умра. Сега осем години по-късно изпитвах див, почти животински ужас, знаейки, че ми остават два часа живот.

  Минаха две години, в които прекарвах всеки свободен миг в учене. Имаше четири приемни изпита – един физически и три писмени. Изпитът по физическа подготовка беше последен. Още помня полусъжалителните усмивки на квесторите, когато преместваха стола пред чина, за да мога да наместя инвалидната си количка. Резултатите излязоха месец по-късно и убиха и малката надежда, която таях. Дори и да получех отличен на физическия изпит, което беше смехотворно, приемът ми пак щеше да е несигурен.

  Мислех си, че след парализата и загубата на най-добрия ми приятел, не е възможно да ми се случи нещо по-лошо. Беше възможно. И се случи. Бях се нагърбил с почти невъзможна задача и бях решил да я изпълня в памет на Георги. А се бях провалил... Тогава реших, че никога няма да създавам очаквания у хората.

  Съдбата е кучка. Бях изключил напълно и едва ли не чаках смъртта ей-така да дойде да ме вземе, когато в Гърция избухна страхотен скандал – инвалидите се бяха  вдигнали на национален протест срещу дискриминирането им. И една дъждовна сутрин получих писмо, че съм приет.

  Радост. Това изпитах в онзи момент. За първи път от две години насам. Въобще не ми пукаше как ще ме гледат в академията. Бях приет.

  Последваха шест години усилени физически подготовки и ново учене. Бях щастлив през тези години, въпреки че беше ужасно трудно – трябваше да се боря със скептицизма на колеги и преподаватели. Стараех се колкото можех да не падам духом. Беше ужасно трудно, защото повечето уреди не бяха пригодени за инвалиди и аз се падах нещо като опитна мишка – техниците ги променяха спрямо моите възможности. През години имах и няколко романтични връзки, но нито една не потръгна заради „нежеланието ми да ги допусна до себе си”. И трите ме обвиняваха в това преди да се разделим. Преживях ги. И без това в академията не поощряваха връзките между курсанти.

  На двадесет и три извърших първия си полет – беше до Луната – предизвиках истинска сензация. Снимаха ме от всички известни медии, все пак бях първият инвалид, които щеше да полети в Космоса. Помня как майка ми се разплака, когато се качих в совалката.

  Помня и усещането, което изпитах, когато гледах през илюминатора на совалката и виждах Земята. Тогава ми се стори прелестно красива. Така и не свикнах с вида и сега – две години по-късно – продължава да ме изпълва с едно вътрешно спокойствие.

  Погледнах таймера, оставаха ми пет минути – тогава въздухът в совалката щеше да свърши и щях да имам още половин час, благодарение на въздуха в костюма ми. Исках да крещя, да блъскам, да си поема дълбоко въздух, да избягам...

  Вместо това се отпуснах в седалката и издишах. Повече въглероден диоксид и по-малко кислород. Затворих очи. Отворих ги, отново ги затворих. Имах чувството, че дори това движение намалява кислорода в совалката. Това бяха глупости, разбира се, но когато страхът те стисне за гърлото, не търсиш логика.

   32 минути живот. 32 минути.

  Мога да се обадя на майка си и баща си. Да напиша прощално писмо. Мога да изпратя зов за помощ. Трети поред. Безнадежден. Мога...

  Разкопчах си обезопасяващите колани. Безтегловност. Краката ми не тежат. Не са безполезни чукани. Мога да се движа спокойно. Мога да стигна до всичко. Високо, ниско, ляво, дясно. Навсякъде. Затова обичам Космоса – заради безтегловността. Най-прекрасното нещо, което може да се случи на един инвалид. За жалост совалката ми - модел KRUC259 – е за един човек и няма много място за шаване. Но въпреки това! Въпреки всичко!

  Въртях се, правех лупинги, кълбета, подскачах нагоре-надолу. Движех се. Можех да изкарам последния половин час от живота си вцепенен на седалката, отброяващ минутите до края, или можех да заплюя живота в лицето и да им се насладя. Реших, че няма да гледам брояча. Освобождавах ужаса, който бях натрупал през годините.

 Извиках.

 После се сепнах засрамен от това, което бях направил. Колегите на Земята ме наблюдаваха, въпреки че аз бях прекъснал връзката, след като ми обясниха, че спасителният кораб ще пристигне половин час, след като ми свърши кислорода.

 Извиках отново. И после пак, и пак, и пак, и пак, и пак. Крещях с цяло гърло, усетих как дробовете ме заболяват, но не ми пукаше. Въртях се, крещях и вече наистина не ми пукаше за нищо.

  Червената лампичка светна. Оставаше ми кислород за пет минути. Вдишах и издишах дълбоко няколко пъти. Приближих се до контролното табло. Шибани двигатели. Защо отказаха? И защо изобщо бях кандидатствал за този тестов полет?

  ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ!!!

  Помислих си какво би ми казал Георги в този момент:

     -  Хайде, копеле, закарай каруцата си до звездата!

Изкрещях отново и ударих с юмруци таблото. После го ударих отново. Шибани, шибани, шибани, шибани двига.... Запалиха! Насочих совалката в посоката на спасителния кораб и й зададох постоянна скорост.

  Ще живея.