26 ago 2014, 20:35

Заключени спомени 

  Prosa » Relatos
506 0 2
9 мин за четене

Анелия си поръча поредната отвертка* и се загледа в чашата пълна с портокалов сок и водка. Това беше петата поредна за вечерта и тя се чудеше дали на другия ден ще си спомня за този момент или не. Тя винаги досега беше слушала с недоверие пиянските истории на нейни познати, които твърдяха, че толкова много са се напили, че не помнят какво са правили на предната вечер. До съвсем скоро на Анелия това й звучаха като преструвки и пълни глупости, че нали тя пиеше поне няколко пъти в седмицата и дори да й ставаше лошо, дори да не можеше да ходи, без да залита, дори да повръщаше, на другия ден тя си спомняше всичко, което беше правила. Не че Анелия беше алкохоличка с  това често пиене. Просто беше ярък представител на поколението си – гимназисти, които прекарваха повече време в кръчми и дискотеки, отколкото учейки, които сега бяха двадесет и няколко годишни, навлизащи в живота, но живеейки и работейки само за петък и събота, за да излязат и да се напият с приятели. А Анелия беше и сервитьорка, и вторите смени й позволяваха да излиза и пие още по-често.

 

Понякога Анелия се замисляше за нещата, които върши като се напие. Да, разбира се, всичко това беше свързано и с много танци по заведенията и смях с приятели, но основното нещо, което характеризираше пиянството й, бяха мъжете. Много, безкрайно много и почти  безразборно подбирани мъже, които Анелия срещаше основно по дискотеките. Целуваше се с тях по дансинга, без още да ги е питала за имената им и правеше секс с тях в колите им, в някоя уличка зад клуба, в тоалетната, понякога дори преспиваше у някой от тях, ако той, не я помолеше да си тръгне веднага след секса. Рядко някой я търсеше втори път, но и Анелия не ги търсеше, винаги имаше кой нов да се появи, ако случайно някой й залипсваше повече от обичайно. Как стана така, че отношенията й с мъжете се получаваха винаги по този начин, Анелия така и не разбра. Но знаеше, че няма желание да играе игри и да обмисля стратегии, за да се прави на недостъпна. Правеше секс с всеки мъж, който й харесваше и беше проявил интерес към нея. Осъзнаваше, че това не я прави щастлива, но не знаеше как да спре. Тя не беше човек, който намира удовлетворение лесно. Беше опитала няколко пъти да започне сериозна връзка, но не издържаше повече от седмица, преди да преспи с някой друг. И тъй като не можеше да намери щастие в нормална връзка, като останалите момичета, Анелия се хранеше със спомените от вечерите с тези мъже, с които й беше харесало да бъде. Когато се събудеше с махмурлук и майка й започнеше да мърмори, че пак се е прибрала в шест сутринта с размазан грим и раздърпани дрехи, Анелия спираше да слуша и преповтаряше в ума си всеки един детайл от предната вечер – танците в дискотеката, целувките на бара с поредния, ръцете му под блузата й пред всички, блус с прекалено много опипване, с колата в някоя индустриална зона, крака й опрян на тавана на колата, цигарите, които пушат и двамата накрая… И всичко това измъкваше Анелия от гадните мисли и не я оставаше да се задълбочава и да разсъждава върху нещата, които прави.

 

Това беше до скоро, докато в един момент Анелия внезапно започна да забравя, когато пие. Събуждаше се на другия ден и в ума й имаше черно петно. Не помнеше нито с кого е пила, нито къде е танцувала, нито с кой се е срещнала, нито къде е ходила и какво е правила. Нищо. Нищичко. Колкото и да се напъваше, дори откъслечни моменти не се появяваха в ума й. А хората й разказваха на следващия ден за поредната доза нейни изпълнения, които тя беше успяла да свърши вечерта. Това не даваше мира на Анелия и не разбираше защо се случва така. Умът й я предаваше, а тя толкова се бе гордяла със силата му… Спомняше си как в гимназията викаха духове с игла, вързана и висяща на конец, и лист с кръг от букви и числа, тя бе единствената, която успя да помръдне иглата. И въпреки, че едни бяха повярвали, че наистина е имало дух, а други смятаха, че Анелия е движила иглата, като е мърдала с пръсти конеца, тя си знаеше, че нищо не беше мърдала, но и никакъв дух не беше се появил – иглата се завърташе точно на отговора, за който мислеше Анелия. По-късно тя се бе пробвала сама да закара иглата до определена буква – винаги й се получаваше и тя знаеше, че движи иглата със силата ма мисълта си. Като добавим пророческите сънища, които понякога сънуваше, сбъдваха се, макар и дребни неща, но се сбъдваха, като добавим и това, че често хората, към които поглеждаше на улицата или се спъваха, или се удряха, или изпускаха нещо, Анелия вярваше много в силата на мисълта си и в това, че ще успее да я развие някой ден, за да върши по-забележими неща. И цялата ситуация с непомненето, Анелия възприемаше като предателство спрямо нея самата и й беше много трудно да я преглътне, защото блокиращото й, пиянско съзнание й взимаше всичко, което правеше живота й по-весел, а трезва не й беше интересно да сваля мъже.

 

Докато тя беше потънала в мрачни мисли, бармана наруши разсъжденията й сложи пред нея още една отвертка.
– Какво е това? – попита Анелия.
– Господина в края на бара ви черпи.
Анелия погледна към мъжа, който беше около 40-годишен и й трябваха няколко секунди, за да разбере, че няма интерес.  Можеше критериите й да бяха занижени, но все пак Анелия предпочиташе млади и красиви мъже, и то красиви според нейните норми. Тя върна питието на бармана. Приятелката й Петя стоеше на бара до нея, с новия си приятел  Никола. Анелия не познаваше Никола отпреди да стане гадже на приятелката й, но определено не й беше симпатичен, макар да не го беше споделила на Петя.
– Защо върна коктейла? – попита Петя
– Не ми харесва мъжа.
– Че какво му е? Не е по-грозен от този, с който беше вчера.
– Виж, Петя, може и да ти изглежда, че аз лягам с всеки, който ми предложи, но истината е, че и аз някак ги подбирам и си лягам само с мъже, които ми харесват.
– А на нея всички й харесват! – наведе се към двете момичета Никола и го каза със самодоволна усмивка.

 

Нещо прищрака в ума на Анелия. Цяла вечер не спря да гледа в Никола и да мисли за думите, които беше казал. Тона, интонацията, сякаш и преди го беше чувала. Анелия не можеше да спре да мисли за това и да превърта няколкото думи на ум. Забрави за мъжете, прибра се като никога този път вкъщи и след  часове преповтаряне на едно и също нещо думите се трансформираха в ума й на „Хайде, на теб всякак ти харесва!”.

 

И тогава заключени спомени изведнъж заляха Анелия. Купонът от първата вечер, в която й се случи на другия ден да не помни нищо. Една от приятелките й я заведе там, Анелия не познаваше никой. Домакина на купона, който се лепна за нея веднага. Танците, джойнта, от който се хилиха половин час и наздравиците с водка с вкус на зелена ябълка. Домакина, който започна да я целува по врата, докато тя пушеше цигара на терасата. Спалнята му. Как тя разкопчаваше копчетата на ризата му, а той – тези на дънките й. Как й каза да вика и пъшка, колкото иска, защото музиката в съседната стая е толкова висока, че другите няма да ги чуят. Позите, които смениха. Как той се отпусна до нея целувайки я и потърси да запали цигара. Бяха му свършили. Каза да го изчака да отскочи до денонощния магазин, който беше отсреща и да не излиза никъде, защото ще има продължение. Излезе с усмивка. И Анелия се смееше. След пет минути на вратата се потропа. Анелия отвори, облечена само с тениската на домакина. Но на вратата беше Никола. Един от много хора на купона, на които Анелия не беше обърнала особено внимание, защото не беше неин тип външно. Никола затвори вратата след себе си, въпреки настояването на Анелия да излезе. Решителния му поглед и изсъсканото „Млъквай!”.  Притисна я до гардероба, ръцете му вдигаха нагоре тениската, под която нямаше други дрехи, а Анелия се опитваше безрезултатно да избута ръцете му. Виковете й. Музиката от съседната стая, която беше толкова силна, че Анелия сама не можеше да се чуе. Ужасът. Треперенето. Дърпането. Невярването, че това се случва на нея.  Бутането на пода, главата й на килима и ръцете й на гърба. Надеждата, че някой ще влезе, че домакина ще се върне и ще го спре в последния момент. Проникването… Ръмженето й и думите на Никола „Хайде, знам те теб, на теб всякак ти харесва!”. Всичко продължи не повече от пет минути, след което Никола отиде при останалите в другата стая, Анелия се облече скорострелно и си тръгна, а по стълбите на входа се размина с домакина, който тъкмо се връщаше с кутия цигари в ръка. Тя набързо смотолеви, че й е станало лошо и продължи  към вкъщи. Нямаше смисъл да му казва. Нито на него, нито на който и да било, никой нямаше да повярва, че най-лесното момиче е било изнасилено, всички щяха да кажат, че си го е търсила. А умът й явно услужливо бе заличил спомена от ума й. Но явно я наказваше, че беше допуснала случката, като не й позволяваше да има един от малкото и приливи на щастие – спомените й от предната нощ.

 

Всеки път, когато излезеше с Петя и Никола я побиваха тръпки, но не показваше по нищо пред него, че си е спомнила. Сега обаче тя започна да забелязва впитите в нея самодоволни, негови погледи. Тя продължаваше на другия ден все така да не помни нищо, освен неприятното усещане от присъствието на Никола наоколо. Досега Анелия не беше мразила никого в живота си. Но Никола го ненавиждаше.

 

След няколко дни Петя й звънна, плачейки. Анелия почти не разбираше какво й говори, но накрая й стана ясно, че Никола е катастрофирал и починал. Карал съвсем бавно, когато по някакви необясними причини колата поднесла на сухия асфалт и се забила в едно дърво. Воланът се врязал в гръдния му и вероятно последните му мигове, са били ужасно болезнени.

 

Анелия се опита да успокои, колкото се може, приятелката си и след като затвори телефона си потърси друга компания за излизане тази вечер. След доста водки и танци в една дискотека, тя се запозна с диджея, който не свали поглед от нея цяла вечер. След като затвориха клуба, тя отиде у тях и си тръгна към седем сутрин, с такси, в което се качи рошава и с бримка на чорапогащника. Прибра се вкъщи и заспа почти моментално. Събуди се следобед, с ужасен махмурлук. А на ум си преповтаряше всяка секундичка от вечерта с диджея.

 

*отвертка – алкохолен коктейл с водка и портокалов сок
**джойнт – жаргон за марихуана

 

26.08.2014г.
гр. Сопот

© Събина Брайчева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Да, това ежедневие изпива жизнените сили и обезличава...
    Иска ми се да е художествена измислица, но знам, че не е...
    Поздрав, Сабина и от мен, точно си предала и описала "терзанията" на "яркия представител на поколението си"!
    Тъжно...
  • тъжен размислящ разказ... за жалост истинен..
    поздрав, Събина.. развълнува ме..
Propuestas
: ??:??