ЗАКЪСНЕЛИЯТ  E - MAIL

• - И какво ще правиш сега без мен - питаше Ема с онова ехидно изражение, което той мразеше от дъното на душата си?
• - Чекии, чекии ще правя - отвърна Мартин с възможно най-самодоволната и подигравателна физиономия, на която бе способен.

Тя затръшна външната врата с такава сила, че тиганите и тенджерите, окачени на висящия стелаж в кухнята, сформираха свой собствен тефлонов бенд.

Оттогава бяха изминали четири седмици и два дена и той не бе получавал от нея ни вест, ни кост. И двата му опита да се свърже с нея бяха неуспешни като германска атака над Сталинград. Първият път опита да я открие чрез най-добрата й приятелка - Стела. Но по телефонната линия долови толкова погнуса и неприязън, с колкото Стела едва ли удостояваше дори смачканата от чехъла й хлебарка в/у кухненския плот. Тя му заяви, че не знае къде е Ема, но дори и да знаеше, той щеше да е последният човек, с когото би споделила. Второто позвъняване беше до дома на родителите й, където му вдигна баща й. Дедо Пешо, както го наричаше Мартин, беше изключително благ и кротък човечец. От последните представители на онова поколение, което смяташе, че с труд може и да не забогатееш много, но важното е, че не си откраднал и една тухла през живота си. А цели 38 год. той беше началник на склад за строителни материали. Мартин долови смущението и болката в гласа на тъста си, докато последният му обясняваше, че дъщеря му не би желала да разговаря със съпруга си точно сега.

Всичко това, както и отношенията помежду им в последните 3-4 месеца преди грандиозния скандал, караха Мартин да мисли, че с 5 год. им брак е свършено. Нямаха деца, които да ги накарат да останат заедно. Бяха двойка още от студентските си години. Запознаха се на една лекция  като поводът  беше, че той я уцели с парче солета, с която замеряше свой приятел. Спомняше си гнева и възмущението, с което го погледна тя тогава - дива, независима и нетърпяща подобни своеволия. Може би точно това беше и причината да се харесат толкова.

Той бе адски интелигентен, саможив, на моменти груб и циничен, и вероятно някъде много дълбоко в себе си искаше властна жена, която да го озаптява и да го кара   да бъде по-добър.

Тя бък бе страшно самовглъбена, егоцентрична, трудно понасяща чужда критика еманципантка, която бе възпитана твърде много в духа на пуританството. И въпреки чудовищният й страх от обвръзване, тя го бе допуснала въпиющо близо до себе си. Защото бе романтичка по душа, а нито един мъж в живота й преди него не бе успявал да се заиграе така умело с тази й тънка струна.

Причината за скарването им беше толкова абсурдна, че го навеждаше на мисълтта, че безкрайно обтегнатите им отношения просто са се скъсали. Като всеки нормален хетеросексуален мъж и той имаше хигиенни навици, които можеха да доведат до истерия жена, която преди брака не е живяла с др. мъж, освен с баща си. Неговият беше, че докато пикаеше, обичаше да насочва струята в тоалетното блокче. Тя многократно му бе правила забележки, които той естествено игнорираше  всеки път, когато отиваше по малка нужда. Онази сутрин и у двамата обаче се бе събрал твърде много гняв и жлъч, за да успеят да преценят трезво нелепостта на ситуацията. След 45-минутна свада тя си тръгна и изглежда никога повече нямаше да се върне.

Всички тези причини караха Мартин да се чувства много неловко и да тръпне от смущение поради факта, че тя му бе изпратила  Е - mail, в 03:38, сутринта. Тъкмо когато се канеше да го отвори, спря тока и не можа да прочете какво му бе написала. Въпреки това, той бе сигурен, че алтернативите, които можеха да се съдържат в писмото й, са две: или се връщаше при него, или го напускаше завинаги.

Тъй като в 11:00 имаше час при служебния психиатър, нямаше как да седи вкъщи и да чака да дойде електричеството. Реши, че ще прочете съобщението й, на спокойствие, когато се прибере в ранния следобяд.

В 10:45 вече чакаше в приемната  пред кабинета на д-р Маринчев. Диванът, на който седеше, беше кожен и все още не много протрит. Липсваше обаче килимче с до болка познатите от детството му десени. От лявата му страна, досами вратата, бе бюрото на секретарката на доктора - Геновева. Гевчето бе пълна  лелка, наскоро прехвърлила 50те, която обилно се потеше, при все че на 30см от нея духаше вентилатор с размерите на възголяма коледна пита.

Мартин не посещаваше д-р Маринчев по свое усмотрение. Бяха го задължили, ако искаше да запази някакъв шанс да се върне на работа. Вече трети месец  течеше разследване, относно случилото се онази привечер, а Мартин идваше при психиатъра от два.

Може би точно онзи инцдент бе и причината за раздялата им с Ема: Мартин беше дежурен с колегата си Алекс, когато получиха сигнал за обир. Бяха го подали съседи на обираните, които бяха споменали на диспечерката, че крадците най - вероятно са наркомани, търсещи как да изкарат някой лев за дневната доза. Когато пристигнаха на мястото, от съседния апартамент ги посрещна баба-очиларка, която едва ли имаше живи съученици. Тя им казала, че видяла съмнителните младежи да товарят черна и бяла техника в тъмносиня кола „от онея западните" и да потеглят в посока „нагоре по улицата". Мартин и Алекс решили да пообиколят заложните къщи в района - за всеки случай, можело пък да засекат обирджиите. И точно когато спирали пред третата в списъка им заложна къща - видели двама младежи да излизат от нея и да се насочват към тъмносин „Голф 3". При вида на Мартин и Алекс, крадците хукнали да бягат  в различни посоки. Мартин пръв стигнал до „своя човек", повалил го на земята и му щракнал белезниците. След като го тикнал на задната седалка на служебната кола и се обадил за подкрепление, той се опитал да се свърже с Алекс. Колегата му обаче не отговарял на повикванията  и Мартин тръгнал да го търси. На около 400м от мястото, на което се разделили, имало стар изоставен строеж. На Мартин, който продължавал да вика Алекс по радиостанцията, му се сторило, че чува сигнали от строежа. Влязъл в него и започнал бавно да обхожда порутената постройка. Излизайки иззад едно стълбище, видял Алекс  и на 3 метра от него, изправящия се беглец. Последният държал пистолет, насочен към Алекс и в сумрака Мартин не могъл да види, че оръжието било насочено с дръжката към Алекс - младежът му го подавал. В този момент Мартин помислил, че момчето ще стреля по колегата му, вдигнал пистолета си и стрелял 4 пъти в тялото на преследвания. Момчето издъхнало още преди линейката да стигне до него. Оттогава бяха минали 3 месеца, а вътрешният отдел все още изясняваше обстоятелствата около случая и вземаше свидетелски показания. А м/увременно Мартин беше отстранен до второ нареждане.

От унеса му го извади докторът, който стоеше на вратата на кабинета и го викаше:

• - Мартине, твой ред е.
• - Добър ден, докторе, как сте днес? - поздрави го полицаят.
• - Благодаря, добре съм - отвърна психиатърът, докато с жест го подканяше да седне на другич диван, който беше доста по-широк и удобен от първия.

Бюрото на д-р Маринчев бе голямо и тежко, очевидно от доста скъпо дърво. Коженият стол зад него бе толкова огромен, че направо приличаше на трон. На бюрото имаше разхвърляни доста книги и тетрадки, в които д-рът сигурно си водеше бележки. По стените бяха закачени портрети-графики, в доста скъпи рамки, на видните предшественици на д-р Маринчев - от Сократ, Платон, Диоген, Епикур, та чак до Ницше, Фройд, Кант, Франкъл, не задължително в този порядък.

Самият д-р изглеждаше много достолепно: бе висок около 2м, тежеше към 120кг - истински исполин. Носеше добре поддържана брада, която, както и косата му, бе в пепеляво-сив цвят. Вероятно беше към 55 годишен.

• - Мартине - подде д-рът - с теб се виждаме от колко, 2 месеца, може би?
• - Точно така - потвърди пациентът.
• - Знаеш ли, не смятам, че за това време успяхме да установим някаква връзка и да изградим доверие пом/у си. - заключи психиатърът, втренчил поглед в пирамидата, която бе образувал с пръсти - смятам, че е време да сменим тактиката. От сега нататък аз ще ти задавам тема, по която ще дискутираме. Искам да ми разкажеш за миналото си, да чуя мнението ти по различни въпроси. Какво ще кажеш, можем ли да го направим?
• - Както кажеш, д-ре, ти си шефът тук - сви безразлично рамене Мартин.
• - Знам, че сигурно ще ти прозвучи прекалено клиширано, но искам да ми разкажеш за детството си - вдигна поглед от пръстите си д-рът - къде си израснал, какви бяха родителите ти, имаш ли братя и сестри?
• - Ще те учудя ли, ако кажа, че имах страшно щастливо детство, а, д-ре? - по-скоро себе си запита Мартин - Баща ми беше най-моралният и добър човек, когото съм познавал. Човек, правещ път и на мравката, и ако има рай, то той сега е в него и играе белот с Господ, Св.Петър и Дева Мария. Човек, който ме научи да отстоявам принципите си, но не на всякаква цена и не за сметка на чуждото щастие. Може би по-мек, отколкото трябва да бъде човек в това вълче време, за да успее, но той бе човек, за когото никога и от никого няма да чуеш лоша дума.
• - А майка ти? - прекъсна го д-рът.
• - Майка ми е доста по-експанзивен човек - замислено повдигна вежди Мартин - тя е силна жена. Жена, която винаги ме е карала да бъда по-амбициозен, която ми придаде собствената си чувствителност. Винаги е искала от мен още и още. Честно казано, не съм сигурен, че е удовлетворена от това, което постигнах в живота. Мисля си, че като най-малкото дете, аз бях нейният любимец. Научи ме да бъда кавалер с жените. До голяма степен тя предопредели поведението ми в отношенията с нежния пол.
• - Спомена, че си най-малкото дете - отново се включи д-р Маринчев.
• - Да, имам двама по-големи братя - засмя се Мартин - спукваха ме от бой и тормоз. Винаги правеха така, че аз да излизам виновен за белите, които те вършеха, но винаги се проваляха и го отнасяха жестоко. - продължи да се залива от смях той - Предполагам, че като всички най-малки деца, и аз съм бил най-глезен и защитаван от родителите, и най-тормозен от по-големите си братя.
• - Разкажи ми нещо за детството си - с усмивка го пренасочи психиатърът.
• - Имах страхотно детство - лицето на Мартин доби меланхоличен вид - всичко, за което може да мечтае едно дете. Като се замисля, май съм възпитан в ценностите на патриархалното общество. За което сериозна роля изиграха бабите и дядовците ми. Всяка ваканция, след приключването на учебната година, ме „командироваха" на село. Там имаше от всичко: игри, бели, работа на нивата, уроци, които никой освен бабите и дядовците не може да ти предаде. Те бяха хора от последното поколение, което се намираше в някаква специална връзка със земята. Те уважаваха земята, защото тя им даваше всичко, от което се нуждаеха, тя им беше помогнала да изучат децата си. Хората днес са изгубили връзката със земята, което е довело дотам, че са изгубили и връзката пом/у си. Не уважаваш ли земята - значи не уважаваш нищо и никой.
• - А как беше животът в големия град - рязко го извади от сантименталното му настроение д-рът - как се справяше в училище?
• - Когато ти казах, че имах страшно щастливо детство, визирах точно това, д-ре - отговори му Мартин - Успях да се докосна и да попия, както от динамиката и разнообразието на големия град, така и от магията и неповторимостта на селото. Иначе в училище винаги съм имал високи оценки и минавах за добър ученик. Не мога да кажа, че съм бил от водещите в класа, защото бях прекалено див и необуздан, а впоследствие ме подгони и желанието да съм различен и нестандартен, но винаги съм се справял добре. Когато си поставех нещо за цел, неминиуемо го постигах, но за жалост твърде рядко проявявах такава амбициозност. Като се върна назад - откривам, че родителите ми имат най-сериозна заслуга за добрия ми успех в училище. Ако зависеше от мен, по някои предмети щях да кретам едва-едва, а по онези, които ми бяха наистина интересни, нямаше начин да не успея.
• - За развитието на всеки млад човек страшно голямо значение имат приятелите - изпитателно го погледна д-р Маринчев - при теб как се стекоха нещата в тази насока?
• - Да, така е, д-ре - кимна утвърдително Мартин - приятелите са всичко или поне всичко, което има някакъв смисъл. Може би факта, че още нямам деца и че напоследък имам затруднения в брака си, ме кара да мисля така, но за мен приятелите са най-ценното, което имам в този живот. И най-добрите са останали имено от ученическите години. Не знам какво толкова специално се случва с човек през тийнейджърските му години, но е факт, че най-добрите му приятели си остават онези, с които е дружал в гимназията. Първият и може би най-важен избор, който човек прави в живота си, е този - да избере приятелите си. Човек не избира къде да се роди, не избира родителите си, не определя името си. Но приятелите си ги подбираш сам. Затова е и непростимо да предадеш приятел. Знаеш ли, д-ре, аз съм един адски богат човек, защото най-голямото имане на този свят са приятелите, а аз имам много.
• - Ами любовта, Мартине, къде слагаш любовта? - сякаш м/у др. попита психиатърът.
• - Любовта е сляпа, д-ре - със стоманен глас и празен поглед отвърна пациентът - тя идва, когато най-малко очакваш и си отива, когато най-малко го искаш - никога не си готов за края. Д-ре, любовта идва и си отива, хората се намират и се губят, понякога си дават втори шанс и се променят в нейно име, но истината е, че времето лекува и е над всичко. Както е истина, че всяко влюбване е различно, уникално, вълшебно само по себе си. Любовта те кара да полетиш, за да може после да се сгромолясаш грандиозно и колкото по-високо полетиш, толкова по-болезнено ще е падането. Любовта е дрога, д-ре,  най-силната, която човекът е измислил, а и едва ли някога ще сътвори по-силна. Дрога, която или ще го издигне в небесата, или ще го размаже по паважа.

В този момент интеркомът изпращя и изтръгна и двама им от унеса, в който бяха изпаднали. Леко пресипналият глас на Геновева съобщи:

• - Д-ре, вече е 12:30, пресрочихте сеанса с 30 минути, пък е и време да обядвате, та затова се осмелих да ви обезпокоя.
• - Благодаря ти, Геновева, ти си истинско съкровище, без теб вероятно щях да умра от гладна смърт - взе да кокетничи д-рът - Отивай да обядваш. Аз ще се върна към 14:00.
• - Приятен обяд и на вас, д-ре - разтече се по телефона секретарката.
• - Е, Мартине, мисля, че за днес приключихме - обърна се към пациента си д-р Маринчев - смятам, че днешната ни среща беше най-ползотворната до момента и затова считам, че ще е най-добре да продължим в същата насока. А сега, ако нямаш други планове, може да обядваме заедно? - предложи му той.
• - Ами защо не - каза Мартин, надигайки се от дивана - и без това вкъщи ме чакат дървени сърми и гумен шницел. Не бих отказал малко истинска храна.
• - Само първо ще минем през банката, да платя някои сметки и да изтегля малко пари. - предупреди го д-рът.

Банката беше само на 5 минути от офиса на д-ра и по пътя дотам те успяха да обсъдят единствено кулинарните си предпочитания и решиха, че ще отидат да хапнат китайско.

В 13:00, във фоайето на банката имаше по-малко клиенти, отколкото през останалата част от  деня. На всяко гише от отделите: „Заеми", „Кредити", „Ипотеки", „Каса" имаше само по един служител, при положение, че обикновено бяха по двама или трима. Имаше и двама застаряващи телохранители, чиито заинтересовани физиономии наподобяваха тази на Иван Славков, по време на конгрес на БФС. Освен Мартин и д-р Маринчев,  на всяко гише бяха застанали по още един-двама клиенти. Във просторния салон имаше около 15 човека.

• - Първо ще платя един лизинг - каза д-р Маринчев, заставайки до табелата с надпис : „Моля, изчакайте реда си - зад линията" на стоящия до него Мартин.

В този момент изтрещя изстрел, който в затвореното помещение отекна като топовен салют. Всички посетители приведоха леко глави и протегнаха ръце към ушите си.

• - Искам всички да легнат на пода и да сложат ръце на тила си - проехтя баритонов мъжки глас - запазете спокойствие, не правете резки движения и всичко ще бъде наред!

Както беше приклекнал, Мартин се извърна надясно и видя, че до вратата стои мъж, с чорапогащник на главата, който държеше пистолет и го беше насочил към единия от охранителите. Онзи, който говореше, беше застанал в средата на фоайето и държеше в дясната си ръка пушка - тип „помпа". Явно той беше стрелял нагоре, тъй като около него имаше парчета от окачения таван и останки от лампа-луничка. В следващия момент той направи две бързи крачки и заби приклада на пушката  в лицето на стоящия до него бодигард. Последният политна назад, а над главата му бликна малко фонтанче с кървава струя. Чу се женски писък. След тази нагледна демонстрация какво очаква всеки, решил да не се подчинява, всички до един се бяха проснали възнак на пода, с ръце на главите си.

• - Много добре, виждам, че започваме да намираме общ език - със самодоволство отбеляза бабаитът - а сега моята сътрудничка ще мине да събере вашата лепта за нашата скромна фондация. И моля ви, не щадете средства за благородната кауза. Ние приемаме дарения във всякакъв вид: портмонета, часовници, накити. Ще вземем всичко, което имате - продължаваше да фамилиарничи мъжът с пушката.

В този момент от другич край на залата се показа жена, която също носеше чорап на главата. Тя държеше голям черен плик в едната и пистолет - в другата ръка. Минаваше м/у налягалите заложници и те пускаха в плика, каквото имаха. От време на време тя пребъркваше някой, за да провери дали не е скрил нещо. У един от нещастните клиенти на банката откри златна верижка, която той не бе предал, за което своеволие отнесе шут в бъбреците.

Всичко вървеше гладко, докато тя не стигна до последния мъж, преди Мартин, който лежеше точно с/у него. Мъжът пусна в плика портмонето и златния си пръстен, но часовника остави на китката си.

• - Хвърляй всичко вътре, ако не искаш да се простиш със зъбите си - просъска му жената с чувала.
• - Часовникът е подарък от покойния ми баща, когото не познавах приживе - проплака мъжът - моля ви, оставете ми поне него. Не струва нищо, не е ценен.
• - Не ме баламосвай, копеле - изкрещя обирджийката и понечи да ритне мъжа в лицето.

Той обаче сграбчи крака й и я дръпна. Тя политна и падна назад. Докато хората гледаха стреснато изпод лакти  случващото се,  се чу нов изстрел. Истеричката без да става бе стреляла от два метра в главата на мъжа с часовника и от пистолета й се носеше дим. Мъжът бе отпуснал глава на лявата си буза, а кръвта и мозъкът му, с цвят на боровинков сироп, вече изтичаха по плочките.

В този миг, стоящият до вратата охранител бутна онзи, който бе насочил пистолет към гърдите му и понечи да избяга през вратата. Последваха два изстрела и той се свлече по стъклото като на забавен кадър.

В салона отекваха писъци  и се чуваха отделни възклицания от сорта на: „О, Боже мой" и „Всички ще умрем тук".

Докато траеше всичко това, Мартин се бе претърколил по гръб и държеше личния си „Глок" в ръка. Бе успял да влезе с него, тъй като д-р Маринчев, редовен клиент на банката, каза на охранителите, че Мартин е полицай и го придружава. Без да има време да преценява ситуацията, той насочи оръжието си към мъжа  с помпата и стреля в него 3 пъти. В следващата секунда  вече бе обърнал пистолета към стоящия още с поглед към жертвата си взломаджия и го гръмна право в дясното слепоочие. Тогава обаче жената, която лежеше само на 3 метра от него, стреля, улучвайки го първо в лявото рамо, а след това и в торса. Мартин се килна на дясната си страна и от почти легнало положение произведе 3 изстрела в лявата половина на тялото й, за да я прати да прави компания на мъртвите си съучастници.

След това се облегна назад и отпусна дясната си ръка, в която държеше пистолета. Д-р Маринчев се спусна към него и надигна главата му, като бършеше кръвта, която се стичаше от десния крайчец на устата му.

• - Телефонът - промълви Мартин, опитвайки се да бръкне във вътрешния си джоб.
• - Спокойно, Мартине, идват - опита се да го успокои д-рът - след малко ще бъдат тук. Чуваш ли сирените? Идват, ще се оправиш, само се дръж.
• - Прочети ми мейла от жена ми - успя да продума Мартин, вадейки BlackBerry-то от джоба си - Имам мейл от жена ми - прочети ми го!
• - Окървавените ръце на д-ра трепереха толкова силно, че той трябваше с върховно усилие на волята да си наложи да се овладее. Влезе в менюто, откри пощата, отвори писмото и зачете:

„Трябваше ми време да остана насаме с мислите си, за да реша дали искам да продължим да бъдем семейство или да те напусна. Знам, че и на теб много ти се насъбра в последно време, покрай онзи инцидент с наркоманчетата и осъзнах, че не постъпих добре, като те напуснах точно в този момент.

Знам, че все още те обичам, както знам, че и ти обичаш мен.

Случи се нещо страхотно, което ще ни помогне да бъдем отново заедно.

Р.S.: Пристигам си с влака в 13:30. Моля те, ела да ме посрещнеш!

Р.P.S.: Онова, което се случи, е толкова хубаво, че не мога да го крия повече от теб:

Бременна съм - в деветата седмица."

Д-рът изпусна телефона, а сирените на линейките звучаха все по-близо. Гаснещите очи на Мартин се бяха втренчили в циферблата на огромния часовник във фоайето, чийто стрелки показваха -  13:30ч.