I

       - 15-ти номер!

Класът беше притихнал.

       - 15-ти номер!!

Усетих как някой ме мушка в ребрата.

       - Ти си човече, не чуваш ли! – чух напрегнат шепот в дясното си ухо.

       - Да, госпожо – изправих се объркан. Трябваше ми известно време, докато осъзная къде се

намирам.

       - Къде си се отнесъл, Филип? Май не си в час!

       - Тук съм госпожо, просто ... се бях замислил.

     - Аха. Е, извинявай, че прекъсвам мислите ти. – В класната стая се чу хихикане. – Ами, щом си тук, заповядай на дъската!

Тръгнах вдървено напред. Мимоходом зърнах няколко лица, които ме погледнаха от чиновете – някои излъчваха съчувствие, други – насмешка. Застанах пред дъската като неуспешно се опитвах да се съсредоточа. О, shit, точно сега ли намери да ме изпита! Главата ми беше напълно изпразнена от всякаква мисъл за химия.

        - Такааа – класната ме гледаше изпитателно – помниш ли какво взехме миналия час? Или и тогава си бил замислен? – Отново хихикане в стаята.

Мълчах безпомощно. Някой май се опитваше да ми подскаже, но не го чувах добре.

       - Тишина! – Отново се обърна към мен. – Искам да ми дефинираш понятието електролитна дисоциация и да обясниш кои вещества се класифицират като електролити и неелектролити.

Шок! Това ми звучеше като на марсиански! Имах някакъв далечен спомен за чутото, но никаква идея какво означава. Изведнъж си спомних, че съм имал неведнъж такъв сън – изпитват ме, а аз не знам нищо и не мога да говоря. Усетих, че започвам да се потя. Облизах устни и погледнах към класа – виждах всички и същевременно никой поотделно – едно общо същество, от което бях част, но сега ме гледаше отчуждено. Понечих да кажа нещо, но от пресъхналото ми гърло не излезе нищо ...

. . .

 Изведнъж зазвъня сигнала за край на часа. О господи, спасен съм!

       - Какво става тук? – Класната гледаше часовника си ядосано. – Не е ли рано?

       - Днес часовете са по тридесет минути – подвикна някой весело.

Стаята зашумя, всички ставаха и събираха нещата си. Аз стоях пред дъската и все още не можех да помръдна.

       - Добре, свободни сте. Филип да остане!

Класната изчака мълчаливо, докато всички излязоха. Скръсти ръце на гърдите си и ме погледна:

       - Е, Филип, какво става с теб?

       - Нищо госпожо. – Не смеех да вдигна поглед от земята.

       - Последния месец си много променен. Не към добро.

       - ...

       - Развалил си оценките, имаш неизвинени отсъствия, не внимаваш в час ... Някакви проблеми

ли имаш?

Дали се досеща, че сам си подписвам бележника?

       - Може би трябва да говоря с майка ти?

       - Не госпожо, моля ви, тя е ... болна. – В паниката си изрекох първата хрумнала ми лъжа.

Тя продължаваше да ме гледа втренчено.

       - Е, добре, ще ти дам още един шанс. Надявам се да се възползваш от него ...

През цялото време, докато вървях към вратата и излизах от стаята, усещах погледа и върху тила си.

II

      Седях на пейката и гледах каменните пеликани на ръба на езерцето. По-големият важно се беше изпъчил, взирайки се някъде в далечината, а другият, вероятно женски, беше свел поглед и допираше покорно глава до шията му. Дечицата се катереха по тях и не обръщаха внимание на сърдитите викове на майките си.

    Загасих поредната цигара и погледнах часовника – четиридесет и пет минути! Има ли смисъл да чакам повече? Всичко се повтаряше за кой ли път. Погледнах телефона за съобщение. Нищо! Да ѝ звънна ли? Боже, ще стана съвсем смешен, ще разбере, че я чакам толкова като последния глупак. Защо си причинявам това? Защо всеки път си мисля, че е случайно и другия път няма да е така ...

      - Здравей!

Подскочих и се огледах стреснато. Ваня! Какво прави тук?

      - Здрасти – отвърнах объркан.

      - Май те стреснах, извинявай. Чакаш ли някого?

      - Да, ааа ... всъщност не.

      - Може ли да седна при теб? – Гледаше ме очаквателно.

      - Ами ... аз тъкмо щях да тръгвам ... – Зачоплих кутията с цигари, опитвайки се да избегна погледа й.

      - Какво ти става напоследък, не се обаждаш – каза тя след известна пауза.

      - Ами зает съм, учене ... нали знаеш ...

      - Преди намираше време. – Гласът ѝ звучеше тъжно.

Мълчах и чоплех цигарите. Тя също мълчеше.

      - Е, добре. – въздъхна накрая. – Ами чао тогава ...

      - Чао.

      Тя тръгна бавно по алеята. Изпроводих я с поглед и когато се отдалечи, подпрях главата си с ръце. Какъв тъпак съм! Какъв тъпак!

III

      - Ти не усещаш ли, че тая кучка се ебава с теб? – Жоро ме гледаше с циничния си поглед, полуизлегнал се на дивана. Бицепсите му изпъкваха под тясната фланелка.

      - Не я наричай кучка!

      - Да бе, монахиня е – разсмя се той. – Ама ти яко си хлътнал.

      - Тя не е такава, ти не я познаваш ...

   - Ха, ха, чувам, че доста народ я познава ... в библейския смисъл. – Вече се превиваше от смях, предоволен от собственoто си остроумие. Идеше ми да му размажа физиономията. Само дето беше с десет кила по-тежък от мен и само мускули ... – Слушай, кво ти става, ти не беше такъв левак, всички ти се смеят, баси лузъра. Зарежи я тази, бе човек! Не се ли усещаш, че си играе с теб? Вижда те, че си хлътнал до шия и се забавлява. Пуска ти въдички и те води за носа, ей тъй за кеф. После с нейните приятелки сигурно си умират от смях. Ти не беше ли рибар? Не вдяваш ли, че си шарана в случая. – Той отново се захили на шегата си. – А Ваня? Остави питомното, за да гониш дивото ... Ти тъп ли си? Слушай ме boy, зарежи я тази!

IV

    Лежах в стаята си и се опитвах да чета, но умът ми блуждаеше някъде. Усетих се, че вече половин час съм на страницата, на която Старк, кръвожадният герой от „Тъмната половина“ на Стивън Кинг, находчиво преструвайки се на сляп, убива двамата охраняващи полицаи и жената, която пазят. Затворих книгата и седнах на леглото. Добрият стар Кинг заслужава по-голямо внимание, нали така. А моето внимание напоследък никакво го нямаше ...

     Телефонът ми, който бях оставил да се зарежда на бюрото, иззвъня с познатата мелодия на „Thirty Seconds to Mars“. Офф, кой ли е по това време? Протегнах се, изключих зарядния кабел и погледнах дисплея: ДИАНА! ТЯ ми се обажда! Устата ми пресъхна от вълнение. Поех си дълбоко въздух, преброих до десет и вдигнах:

      - Да? – изхриптях.

      - Здравей, какво правиш? – Гласът и беше едновременно лениво самоуверен и изкусителен.

      - Ами ... нищо ... чета тука една книга ...

      - Четеш книга ли?! – Тонът и прозвуча убийствено, като диагноза.

      - Ами да ... а ти какво правиш? – Опитах се да поема инициативата аз.

      - Имаш ли цигари? – Пренебрегна въпроса ми тя.

      - Да, имам.

      - Можеш ли да ми донесеш в къщи?

      - Сега ли? – Шашардисах се!

      - А не бе! Кво, да не ти е късно? – отново насмешка в гласа ѝ.

      - А не, просто ...

      - Айде, чакам те! – и затвори.

Тя ме кани у тях! Щом иска цигари, значи техните ги няма! И ме кани у тях! Стомахът ми се сви. Сънувам ли? Бръкнах в джоба на якето си и изкарах кутията с цигари. Вътре имаше само една. Погледнах часовника – 21:30 ч. Нищо, по пътя към тях ще мина през някой денонощен магазин и ще купя. Бързо се преоблякох. Ръцете ми трепереха, целият треперех. На вратата се спрях:

      - Аз излизам – подвикнах, като се опитах да придам небрежност на гласа си.

      - Къде по това време, мамо?

      - Отивам до Жоро.

      - Ще се бавиш ли?

      - Ами ... може да се забавя ... утре е събота ...

      - Не се бави много ...

      - Офф, да не съм малък! – Захлопнах вратата отвън.

. . .

       Изкачих се до третия етаж и застанах пред вратата на апартамента ѝ. Студеният въздух навън малко ме беше охладил, но все още треперех. Изчаках дишането ми да се поуспокои и натиснах бутона на звънеца. Някъде във вътрешността се чу камбанка. Никога не бях идвал у тях, даже не го бях помислял ... или съм го помислял? Ключалката щракна и Диана застана на прага ...

    - Е, донесе ли цигари? – Тя се облегна на касата и притвори вратата зад себе си. Беше облечена с тесни джинси с дупки на колената и опъната блузка, стигаща малко над ниската талия. Насилих се да не поглеждам натам. Отвътре се чуваше музика и приглушен смях. Значи не е сама.

    - Да – успях само да кажа. Опитвах се да измисля нещо подходящо за ситуацията, но нищо не се получаваше. Близостта ѝ ми действаше почти парализиращо. Знаех, че изглеждам като глупак, очаквах нещо друго ... не знам точно какво ... и сега просто стоях ... като глупак.

      - Еми дай ги тогава – каза тя без да променя позата си.

Нервно бръкнах за цигарите и първоначално не улучих точния джоб. Тя ме гледаше с тънка усмивка и когато и подадох кутията, просто я взе. За миг пръстите ни се докоснаха и сякаш ток ме удари.

      - Мерси – каза просто тя. Повъртя малко кутията в ръцете си. Аз мълчах като пън. – Ами айде, чао. Ще се видим. – И затвори вратата след себе си ...

Вътре се чуха гласове и смехът се усили. Лампата на стълбището загасна. Стоях и усещах как лицето ми пулсира и пламти. Сякаш ми се зави свят. Обърнах се с леко залитане и заслизах бавно по тъмното стъбище.

После ... сигурно си умират от смях ...

V

       Не помня как се прибрах вкъщи. Главата ми бучеше. Застанах до прозореца и известно време гледах безцелно навън. След малко се обърнах и седнах на леглото. Пред очите ми попадна книгата, която четях. Старк! Защо не съм Старк – самоуверен, мъжествен, с пронизващ поглед, жените да се гърчат пред мен ... от желание и ... страх. Ще ѝ се обадя ... ще бъда Старк. Грабнах телефона и набрах номера на Диана. Вдигна на третото позвъняване:

     - Да? – Звучеше отегчено и леко раздразнено.

     - Диана, виж – опитвах се да звуча твърдо – не можеш да се държиш така с мен. Трябва да си

изясним отношенията.

     - Така ли? – Тонът и бе подигравателен. – Ами давай тогава!

     - Ти ... ти се подиграваш с мен. Определяш ми срещи и не идваш, използваш ме ... защо го правиш ...

     - Мухльо – гласът се чу някъде отстрани и бе последван от смях.

     - Не го казах аз – това беше Диана. Личеше си, че и тя се смее ...

Затворих телефона.

. . .

После ... сигурно си умират от смях ...

Да, слушали са ме всички. Телефонът е бил на високоговорител, те са ме слушали и са се превивали от смях. За кой ли път! Мухльото, левака, лузъра – дайте да го направим луд! Голям майтап, нали! Жоро беше прав, шибано прав. Зарежи я тази!

Старк! Как щеше да постъпи Старк? Щеше да я зареже! Наистина да я зареже!

Ще бъда Старк! Зарежи кучката!

. . .

     Бръкнах в контейнера под бюрото, протегнах ръка зад натрупаните бумаги и напипах гладката и хладна повърхност. Мушнах го бързо във вътрешния джоб на якето, като проверих дали не се издува много. Добре беше. Тихо излязох от къщи, като внимавах вратата да не хлопне издайнически.

. . .

    Вече половин час стоях в сенките и наблюдавах светещия прозорец на третия етаж. Крилата му бяха отворени, мяркаха се силуети и сенки, чуваше се музика и смях. Колко им е весело! Извадих телефона и набрах номера ѝ. Наложи се да почакам доста, но все пак вдигна:

      - Да, какво искаш? – Вече беше ядосана. Аз мълчах многозначително. Така би направил Старк. – Ало, ало ... ооо, я fuck! – тя затвори. Този път не им дадох повод за забавление. Ще им дам друго.

Прибрах телефона. Усмихвах се. Бръкнах в другия джоб и изкарах плоското шише. Малко беше останало. Допих го и алкохолът разля приятна топлина в гърлото ми. Чувствах се прекрасно! Владеех положението. Хвърлих шишето в близката кофа и тръгнах ...

      Вървях по Аспарухов мост без да бързам. Вече беше много късно, но все още от време на време прелитаха коли и ме заслепяваха. Спрях. Тук някъде трябваше да е средата, най-високото. Облегнах се на парапета и погледнах към морето. Виждаха се светлините на рейдуващите кораби. Лекият бриз носеше мирис на водорасли. Напрегнах се и прескочих парапета. Погледнах в краката си. Далеч долу се виждаше повърхността на канала. Имаше и лунна пътека. Каква романтика! Отдръпнах ръцете си от парапета ... колко е лесно ... ще я зарежа, ще зарежа всичко ...