Двамата седяха на килима, гледаха се плахо и мълчаха. Погледът му беше някак празен, невзрачен. Беше нервен, клатеше чашата си с кафе, докато накрая не разсипа малко на земята. Тя го гледаше с тревога. Знаеше, че иска да й каже нещо, но сякаш не смееше да говори за това. А тя... тя само чакаше той да започне. С поглед го приканваше да й разкаже. Взе парцал и попи кафето от килима. Щеше да остане петно. Той я погледна, наклони глава към земята и започна:

     - Защо... хората... са... такива?!?

     Говореше тихо с големи паузи между думите. Тя го погледна, а по бузата му се стече сълза.

     - Защо са такива? - продължи той. - Първо те омагьосват с думи, разказват ти колко е хубав светът, колко обич има на земята... и след това... след това ти забиват ножа в гърба... А аз глупакът им вярвам безрезервно, защото... съм глупак! - сълзите му се стичаха и мокреха младото лице.

     - Не си глупак! - каза тя и му подаде салфетка. - Просто си прекалено добър... и мил.

     Той се вгледа в нея. Загледа я с онзи невинен детски поглед, който те кара да се замислиш какво, какво ли е станало? Тя продължи:

     - Хората... в даден момент се случва така, че се чувстваме предадени, унижени, нещастни... Вярваме на хората до нас, защото знаем, че те няма да ни наранят. Няма да се подиграят с чувствата ни, няма да ни накарат да страдаме... Няма да ни боли... Сляпо се доверяваме, а след това... след това страдаме. Не спим със седмици, обхваща ни една такава меланхолия, че все едно това е края на всичко...

Той продължаваше да я гледа с интерес, а сълзите му не стихваха...

     - Знаеш ли защо хората са такива?

     Щеше да последва отговорът на въпроса, който го мъчеше от няколко дни насам. Той затай дъх и се вгледа в нея.

     - Защото... Защото си наивен. Вярваш им, а те те предават. Опитваш се да ги накараш да се усмихнат, да са щастливи... Но уви, не можеш да разбиеш твърдата черупка, в която всеки се е затворил. Да си добър... означава да страдаш.  А защо хората ни нараняват, защо са точно такива, е въпрос, чийто отговор би бил много сложен...

     Той стана, прегърна я и отвори вратата. Тръгваше си. Но преди да я затвори се обърна към нея:

     - Значи аз цял живот ще страдам... Усмихна се и изчезна.

P.S. --> Радвайте се на малките неща! И се усмихвайте по-често...