Мокра хладна прозаична носталгична дълга нощ. Не помня от кога не е спряло да вали.
Хладно е. И тихо. Всички звуци са заспали и сънуват тишина. Стаята се дави в дим. И в мирис на запалени кибритени клечки.
Сам съм. Лежа в леглото си и пуша. Гледам празно в тавана. И той е помръкнал. Нисък и бял до болка, виси над мен и белотата му довява хлад. Набразден е. Дупки. Стотици дупки и пресичащи се драскотини.
Поемам жадно от цигарата и когато димът навлиза в мен, натежавам.
Издишам, олеквам. Димът полита нагоре бавно и равномерно. Миг, преди да докосне тавана, се разпръсва. Красиво е.
Самота на кристали. Чисти стерилизирани остри студени отблясъци. Копнежите ми са хаотична плътна маса. Плътната маса е спряла в покой и е нула, обвила моите мисли. Те се плашат от контурите й, бягат към Центъра и се крият в пукнатините на съзнанието ми. Няма ги. Остават само копнежите ми. Копнея за теб.
Къде си?
Как се казваш?
Обичаш ли да плачеш? Тъжна ли си? Кой е любимият ти сезон? Обичаш ли дъжда?
Знаеш ли, ...