- Момичета, момичетаа... - успявам да привлека вниманието на двете си приятелки - погледнете в дясно, мъжът със светлия костюм, да да, високият с посребрелите слепоочия...
- Видяхме го... и какво за него - това е Бистра. С нея сме съученички и приятелки още от гимназията, а Вилма познавам от университета, бяхме съквартирантки в Студентски град и незнайно как стана, но трите сме почти неразделни в последните седем години и напук на всички твърдения за невъзможното приятелство между красиви жени, ние успяваме да доказваме обратното. Поне досега и поне на външен вид.
- Това е шефът ми - усещам, че го казвам с нещо като гордост.
- 'ми той е поне на четиридесет и пет - възкликва Вилма - бях останала с впечатление, че е млад... Тук отварям скобка, за да обясня, че Вилето(така и викаме) смята, че хората над четиридесет вече не стават за нищо друго, освен да размахват пръсти на по-младите и да точат лиги по стари спомени.
- Много си е готин той. Миме, и защо досега не си ми казала, че имаш так ...