От нерви на Валери Иванов му идеше да удари една бира в работно време. Разбира се, не можеше да си позволи такова нещо. Молеше се в този гаден ден да не възникне затруднение. Страх го бе да не се провали. Страховете му бяха основателни, защото не знаеше и не умееше много неща. А работата му изискваше голяма компетентност.  

Валери беше стажант в медицинския център на един зимен курорт. Обикновено лекуваше измръзвания и навехнати глезени. Със сложните случаи се занимаваше неговият началник, доктор Денчев. Само че предния ден докторът бе откаран за лечение в София с двустранна бронхопневмония. Очакваше се да дойде негов заместник. Двете сестри също бяха в болнични, така че Валери, който бе изкарал вируса съвсем леко, можеше да разчита само на помощта на санитарката– Деси. За щастие времето се бе затоплило и условията за ски не бяха добри. Пистите бяха почти пусти и шансовете да се появи пациент бяха минимални. Въпреки това Валери бе на тръни.

До късния следобед всичко бе наред, като изключим лекото порязването на една готвачка в хотел, но после, по закона на Мърфи, стана лошо. Деси внесе на носилка млада чужденка, която виеше от болка. Документите й показваха, че е французойка и се казва Надин Барер.

Валери изпухтя недоволно и се зае да разреже левия крачол на скиорския й панталон – някой си бе направил труда да махне обувката. Онова, което видя отдолу, изобщо не му хареса. Крайникът бе извит неестествено навътре и видимо скъсен. Малко под коляното имаше подутина, обагрена в лилаво и червено.

Той внимателно изхлузи чорапа, при което се показа малко пухкаво стъпало с потрепващ нервно палец.

– Размърдайте пръстите – каза по инерция Валери. Искаше да провери дали има увреждания на нервите.

Жената го гледаше неразбиращо с насълзените си черни очи. Въздъхна тежко и черният й бретон се вдигна за момент, оголвайки челото. Меките черти на лицето й се бяха напрегнали. По скулите й бе избила нездрава червенина.  

– Надин?

– Уи?

След размяна на жестове и на въпроси на различни езици стана ясно, че тя знае френски и английски. А единственият чужд език, с който Валери боравеше прилично, бе немски. Трудно щяха да се разбират. Той много се ядоса на тази дама, задето си е позволила да се счупи в най-неподходящия момент.

– Ах, Надин, Надин, за бой си – измърмори той.

Жената закима усърдно и направи плах опит да се усмихне. Той побутна пръстите й и тя се досети, че трябва да ги размърда. Като че ли нямаше засегнат нерв.

– Сега ще трябва да поопипам, Надин. Опасявам се, че ще боли. Но ти не разбираш какво ти говоря, което може би е хубаво. Уплашена си, ама и аз съм уплашен.

Дланта му се плъзна по отеклия прасец и затърси предпазливо мястото на счупването. В първия момент Надин застина неподвижна, хапейки устни, после се надигна на лакти, изви гръб и застена. Сълзите бликаха и се стичаха по потрепващите в нервен тик скули.

– Добре, добре, спирам. Ясна е работата. – Той бе ставал свидетел и на по-големи страдания, но сега бе силно притеснен, защото причиняваше страданията лично. – Как можа да счупиш това хубаво краче и да ми отвориш сума ти работа – замърмори той. Струваше му се крайно нередно нещо толкова естетично и елегантно да е осакатено. – Как можа, момиче! Защо карахте ски в тази киша!

Надин явно разпозна думата „ски“, защото започна да жестикулира. Опитваше се да обясни какво е станало. И успя. Подскочила от неравност на терена и при падането лявата ска се завъртяла рязко настрани. Автоматът не можал да откачи ската и се чуло силно „прас“

– Ще се чуе „прас“ я, като толкова ти е акълът!

Той й даде обезболяващи и се зае да приготви портативния рентгенов апарат. Десет минути по-късно опасенията му се потвърдиха. Малкият и големият пищял бяха счупени и усукани.

– Мамка му! Това ще е сложно! – каза Валери и подпъхна възглавничка под бедрото, като го привърза здраво с ремъци към масата. Не искаше да вика санитарката да му помага – както бе разколебан, чуждото присъствие щеше да го изнерви допълнително.

Надин следеше с ужас подготвителните дейности.

– Гледай, гледай, глупава французойке! Заради теб нервите ми са пред скъсване. Никога не съм намествал счупен крак. Само няколко китки. Иде ми да зарежа тази професия и да стана счетоводител. Ах, спокойствието…

– Мерси, мерси! – простена Надин и кимна.

– Нищо не разбираш, ама ми благодариш. Ще видим дали след малко няма да ме намразиш.

Подхвана внимателно стъпалото и го повдигна. Петата със своите фини извивки легна удобно в свитата му длан. С лявата си ръка стисна здраво предната част на ходилото, точно под пръстите. За миг му мина през главата, че в този жест има нещо интимно.

– Моли се да не сбъркам нещо, Надин – каза стажантът и започна да дърпа бавно.

Надин се ококори и нададе писък. Очите й се подбелиха за момент.

– Не мърдай, по дяволите, че ще стане беля! Спокойно, мила, спокойно, още мъничко потърпи!

Чу се пращене и писъците станаха още по-силни.

Валери имаше чувството, че нещо не е наред. Спря, огледа и пак продължи да дърпа и извива крайника. След един силен пукот му се стори, че костите са застанали в правилното положение. Французойката бе бледа като платно; мърмореше нещо под носа си; брадичката й потрепваше жално като на момиченце, изяло пердах.

– Я, май се получи! Надин, вече си като нова.

– Мерси – въздъхна тя. Усмихна се леко, виждайки, че кракът й вече не е грозно изкривен.

Валери се канеше да направи още някои проверки, когато санитарката влетя в кабинета.

– Докторе! – викна тя. – Докараха мъж със силни болки в гръбнака. Блъснал се е в дърво.

Валери бе напът да се ошашави. Този ден се очертаваше да е най-тежкият в живота му. Сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите.

След като хвърли едно око на пострадалия, каза:

– Ще се заема с него след малко. Деси, помогни ми да гипсирам французойката. До средата на бедрото ще трябва, да. – Отдели няколко секунди да се наслади на нормалността на крака. Виждаше му се по-красив от тези на манекенките, може би защото се бе погрижил за него.   

Двамата действаха бързо, но съсредоточено. Изстрадалата плът бе покрита сръчно с памучен плат и вата, а после омотана с мокър гипсов бинт. В гледката на стърчащите от превръзката пръсти имаше нещо тъжно, нещо като загатване за дълга принудителна почивка. Валери обаче се почувства горд от благодарността, която се четеше в черните очи на Надин. Сълзите бяха изсъхнали, бяха се превърнали в сол по бузите.

– Мерси – подхвърли Надин през рамо с чаровна усмивка, докато биваше изнасяна на количка в коридора, където чакаха нейни приятелки.

Валери някак си оцеля в този тежък ден. Бе придобил ценен опит и се чувстваше по-уверен в себе си. Може би всичко щеше да е наред, ако не бяха започнали да го навестяват неприятни сънища.

***

Почти всяка нощ Валери сънуваше, че е допуснал фатална грешка при лечението на Надин Барер. Виждаше как след махането на превръзката отдолу се показва зараснал накриво крак. Надин поглеждаше мрачно Валери, посочваше го с пръст и на чист български казваше: „Ти ме осакати! Заради теб цял живот ще страдам! Некадърник!“

Валери се будеше разтреперан, облян в пот. Казваше си, че кошмарите се дължат на стреса в работата и не трябва да им обръща внимание, но въпреки това тревогата му се засилваше. Мъчението продължаваше вече три месеца.

Накрая реши да издири своята пациентка и да се осведоми дали тя е добре. Копнееше да си върне спокойствието. Копнееше кошмарите да изчезнат.

Отне му седмица да се сдобие с важна информация. Оказа се, че Надин Барер живее в София, с баща си, който бе адвокат, работещ в голяма консултантска фирма.

Валери си взе отпуск и замина за София. След двудневно обикаляне и разпитване успя да узнае точния адрес на семейство Барер. Курдиса се пред входа и зачака. Един ден… втори… нищо. Появяваше се само баща й.

На третия ден от сградата излезе Надин. Беше с жълто кожено яке и къса черна пола и… се придвижваше с помощта на патерици. На Валери направо му призля, като видя присвития й в коляното ляв крак, който се поклащаше безжизнено над паважа при всяка крачка. Тя отдавна трябваше да е оздравяла. Най-съвършеното дамско стъпало, което той бе виждал, не можеше да стъпва. Заради некомпетентността му, заради прибързаността му, заради тъпотата му.

Идеше му да избяга, но сякаш нещо го дърпаше към Надин. Трябваше да й се извини, да я помоли за прошка, да се опита да й осигури адекватно лечение. Запристъпва сковано към нея, изчервен от срам. Тя не го бе забелязала, защото се бе концентрирала в неравния тротоар. Но в един момент сякаш усети чуждото присъствие и вдигна глава. На лицето й се изписа учудване.

– Валери? – каза тя, като постави ударението на последната буква, и се закова на място. – Какво тук правите?

– Аз… съжалявам. Аз съм стажант, допуснах ужасна грешка от неопитност. Ходихте ли при специалист? Какво точно е състоянието…

– О, Валери, не се тревожете. Нека седнем на пейка. Ето там, там ще поговорим. Чувствам се уморена. А и плочки криви, не удобно за ходене, каквато затруднена съм. Учих български напоследък, но трудно, трудно, все още. Поне разбирам.

Валери се обнадежди. Тя не изглеждаше ядосана, а бе в правото си да го наругае и да го даде на съд дори.

Седнаха на пейката.

– Значи вие, Валери, заради мен дошли в София?

– Да, имах опасения, че… съм допуснал грешка. Кошмари сънувах.

– О, колко мило! Валери, вие страхотен лекар. Аз оздравяла за точно месец. Всичко перфектно, каза професор един – травматолог. Това друго. – Тя посочи стъпалото си, което бе подпряла на дръжката на патерицата. – Пета пукнала, падане в планината с колело. Много неприятно, боли. Де да можеше вие лекува мен. Ако ще гипсира, няма проблем. Обездвижено поне не боли.

– Ох – изпъшка Валери. Имаше чувството, че огромна тежест е паднала от гърдите му.

– Валери, вие харесва мен? Аз по поглед ваш съдя. Изпитвам чувство към вас, още от тогава, горе в планината. Мислила да се отбия да ви благодаря, но нали виждате, трудно ходенето. А не знаела ваш телефон. Какво ще кажете ние двамата излиза заедно? На театър, кино, където и да е. Или може би зает?

– А, не, не съм зает – каза той докато гледаше изящната извивка на свода на стъпалото й, подчертана от черния чорапогащник.

– Аз… трудно ходенето, което проблем, но когато оздравее…

– Ще те нося, ако трябва, Надин! – Той я придърпа към себе си и я прегърна. Видя усмивката си, отразена в черните й очи.

– О, Валери, вие най-мил човек на света!