Благой беше вдовец. Един от най – горещите дни в края на Юли запали сърцето му и го изпепели. Благой знаеше, че трябва да продължи, но не знаеше как. Всяка вечер паметта му разлистваше спомени от онези най - дълбоките, от дъното на морето. Гледаше в тъмното четирите стени на стаята си и премяташе съзнанието си в различни посоки, когато една вечер синът му отвори вратата и го разтърси. Легна до него и двамата продължиха да мълчат, заедно.
Васил бе частица, която му бе оставила Елена от себе си, заедно с очите си – неговите.
Детето бе неговата свобода, спасението му от оковите на нощната му стая, но Благой все още не осъзнаваше това.
Очите на Васил бяха дълбоки, сини. Напълно еднакви с тези на Елена. Трудно се влизаше в тях, защото бяха непонятни. Детето бе казало първата си дума „мама“, която беше и последна за него до този момент , в който бяха двамата с баща си – в отчаянието. Онемя. Всички мислеха, че е „полудял“ и с тази дума се изчерпваше състоянието на Васил за другите - онези дру ...