Благой беше вдовец. Един от най – горещите дни в края на Юли запали сърцето му и го изпепели. Благой знаеше, че трябва да продължи, но не знаеше как. Всяка вечер паметта му разлистваше спомени от онези най - дълбоките, от дъното на морето. Гледаше в тъмното четирите стени на стаята си и премяташе съзнанието си в различни посоки, когато една вечер синът му отвори вратата и го разтърси. Легна до него и двамата продължиха да мълчат, заедно.

Васил бе частица, която му бе оставила Елена от себе си, заедно с очите си – неговите.

Детето бе неговата свобода, спасението му от оковите на нощната му стая, но Благой все още не осъзнаваше това.

Очите на Васил бяха дълбоки, сини. Напълно еднакви с тези на Елена. Трудно се влизаше в тях, защото бяха непонятни. Детето бе казало първата си дума „мама“, която беше и последна за него до този момент , в който бяха двамата с баща си – в отчаянието. Онемя. Всички мислеха, че е „полудял“ и с тази дума се изчерпваше състоянието на Васил за другите - онези другите, които не можеха да виждат това, което виждаше той. По – лесно им бе сякаш да пренебрегнат ситуацията, отколкото да я задълбочат. Защото задълбочавайки я се откриват нови пластове по стъпалата към високото, но не всеки би могъл да стъпи дори и на техния ръб. А Васил беше пораснал толкова много - не на години, а на ръст и спокойно се движеше по „ръба на бръснача“ без страх. Носеше онези гени от Елена, същите които дадоха цвят и на очите му.

Душата на Васил беше като един стар скрин пълен с вълшебства, които напираха да отворят капака му и да се случат, но болката на детето от загубата на майка му сякаш натискаше капака на скрина в обратна посока. Тя беше толкова голяма и тежка и всеки един опит на детето да се пребори с нея само отзяваше раната му и всичката сол, с която разполагаше морето – родното му място, пълнеше нейният отвор.

Васил беше роден на връх Великден по залез слънце в едно малко село, което гледаше морето. Това беше най – красивият морски залез за майка му - Елена. Оттогава Елена бе заобичала морските залези. Толкова ги заобича, че те бяха станали част от нейната същност. Елена знаеше, че точно в тези залези тя си беше вкъщи и никой мъж преди Благой не й бе подарявал магията на залеза – сигурността и любовта в безкрайните й измерения и връхната й точка – дете. Способността да останеш до някой именно в тъмното, без уговорки и колебания, дори без обещания. Точно с този някой да можеш да дочакаш и догониш скоростта на изгрева, на утрешния ден и да напълниш очите си със светлината му. И точно в пика на тази светлина отново Бог да е с теб и да затвори очите ти имено тогава, а те да останат завинаги част от - светлината.

Никой не разбра от какво точно си отиде Елена, никой. Само Бог знаеше.

Така обичаше Елена – с размаха на цялата си лудост и необясним интерес към другия. И когато Елена затвори очи, този другия напълно се загуби – потъна в тяхната дълбочина и започна да се дави, но все още дишаше – така както диша удавник, преди да спре напълно. Въпреки, че разполагаше с вътрешна сила , Благой бе потънал някъде в отчаянието. Беше му останала само една надежда, само една – Васил, който той трябваше да види - беше длъжен, ако не на себе си, то на Елена – жената, която обичаше по своя си начин – плахо, но обичаше. Сега беше момента да го покаже. Да се изправи като скала, която не се страхува от ударите на вълните и в същото време има сърце с атлазна мекота.

Една сутрин Благой влезе в стаята при Васил. Детето спеше като ангел. А Благой беше забравил как разговарят ангелите и как се стига до тях, но имаше достатъчно време да си припомни. Като начало той си спомни един епизод, в който беше видял с периферното си зрение как Елена пристъпваше към детето с ефирната си пъстроцветна рокля. Може би именно заради пъстротата на роклята й той помнеше това. И това беше моментът, който изплува в съзнанието му и отключи прималялата му жажда за красота.

Благой погали с грубите си мъжки ръце Васил, но колкото ръцете му бяха груби, толкова пръстите му бяха плахи и Васил усети техния трепет малко преди да се събуди. За пръв път от толкова години набра смелост да изрече името му и то се понесе в стаята като летен морски бриз. Детето отвори очи и се събуди напълно. После двамата отпътуваха до морския бряг, където Благой работеше, като рибар. Този ден беше пълен не само с риба, но и с една емоция която липсваше между двамата дълго, а беше нишката, с която щяха да закърпят мрежата на тяхното единение. Трябваше им само една игла, която заедно щяха да купят от пазара в съседното село, после да я хвърлят върху купа със сено и да я търсят, мятайки се, с надеждата, че няма как да не бъде открита…няма как!

Васил обърна погледа си, а с него се обърна и езика му.

    -  Тате, да отидем да посрещнем залеза! – каза Васил.

Очите на Благой се напълниха. Побрано в тях от радост беше цялото море. Чувствата му вибрираха и се надбягваха с особена скорост. Той грабна сина си и го метна върху рамене. В този момент беше единственото нещо, на което беше способен и го направи.

Благой си припомни как се разговаря с ангели. И никога не забрави повече.

Всички отново бяха заедно.

Завинаги.