Писна ми от този рецидив. 

Всеки ден едно и също. Ставам , ям , мия си зъбите, една голяма пауза между 14:00 и 18:00 часа,  в която се чудя какво да правя , после се къпя , пак ям,  гледам телевизия и си лягам и на другия ден пак.  Най-лошото е , че дори нямам желание да правя нищо.  Хората ще си кажат "защо не излезеш" , повярвайте ми да изляза на вън с хора за мен е даже по-зле от това. 

Затворена в себе си от години , години , години , сякаш израза "светлина в тунела" не важеше за мен,  защото този тунел изглеждаше по-тъмен с всеки изминал ден. Никога не съм си мислила,  че черното може да стане по-черно,  но ето че греша. 

​​​

Сега седя на леглото си , днес е поредния ден,  в който умирам вътрешно.  Реших да изляза малко , за да се поразходя сама. Поне да спра тази душевна агония за малко. 

Слънцето грееше ярко , поредния горещ летен ден. Разходих се из гората близо до нас , винаги настроеноето ми там се оправя поне малко.  Високите дървета , които правят сянка и светлината,  която се промъкваше измежду клоните. Птичките ,които пеят весело и подскачат от клон на клон , те ме караха да се замисля за щастието,  като ги гледаш,  изглеждаше простичко нещо,  сякаш вече не разбираш защо толкова хора се борят за него , ти просто го носиш в себе си.  

​​​​​​Любовта цареше във всичко,  в катеричките ,които се гонеха по дърветата , в шума на листата от вятъра , в малките мравчици ,които цял ден щъкаха по земята , в растенията ,които имаха толкова красиви цветове.  Любовта цареше навсякъде.  Ах, никога няма да ми омръзне да стоя тук , на това магическо място.  Място изпълнено с любов и то любов ,която не се копува с пари.  Любов без коли , луксозни апартаменти и къщи,  любов без граници , струва ми се , че това е най-искрената любов на света.

Природата е нашия истински дом , а на мен ми е най-добре у дома. Далеч от всички драми , интриги , мисли , тъга ..  Тук цареше само хармония и нищо друго.  Затова обичам гората. Тя ме спасява.  Тя ме изцелява. 

​​​​​